Когато завърши песента, овцете започнаха да блеят, сякаш аплодирайки стопанина си. Гостите бяха възхитени, но Алонсо се развълнува най-много. Думите му напомниха за негов боен другар от Фландрия, Пелайо де Ескиде, от Валенсия, който също пееше, за да ги окуражи преди битка. Пелайо беше спасил живота на Алонсо в сражението при Гравелинас, но за жалост бе починал в ръцете му няколко дена по-късно от инфектирана рана.
Накрая Агапито приготви на гостите си за по път четири сандвича със сардини в зехтин и ги загъна в стар вестник, по-конкретно „Арагонски вести“. Така членовете на патрула узнаха, че Франко е одобрил купонна система за раздаване на хранителни продукти. Почувстваха се малко виновни заради обилния обяд и приятните мигове, които бяха преживели тук, докато в останалата част от страната хората затягаха коланите в тежките години след Гражданската война. После Агапито им показа по коя пряка пътека да поемат и им пожела късмет.
II.
Студът брулеше, умората растеше и опасностите на мисията приближаваха, но красотата на природата помагаше на четиримата агенти да понасят по-леко прехода.
Не след дълго в далечината забелязаха гара Канфранк. Именно там само преди няколко часа се бе случило всичко, но селцето не беше целта им. Продължиха пътя си към Астун и бяха поразени от величието на издигащите се пред тях планини. Трябваше да минат още трийсет години, преди това място да се превърне в семеен курорт с модерни съоръжения за каране на ски. Сега от тук минаваха само отчаяни хора, рискуващи живота си. Много от тях оставаха по пътя. Групата продължи напред, докато изведнъж Ернесто спря, погледна GPS-а на мобилния си телефон и съобщи:
— Вече сме на френска земя.
Останалите кимнаха. Бяха по средата на пътя си и до смрачаване ги чакаше още ходене. Късно следобед щяха да пристигнат в Урдо и трябваше да изчакат нощния мрак, за да измъкнат Лола.
След като прекосиха голяма букова гора, четиримата достигнаха до езерата Айо. Хулиан си помисли, че името му звучи познато, защото тук завършваше една от отсечките на Тур дьо Франс, спечелена от Перико Делгадо, но не беше напълно сигурен.
Алонсо крачеше начело на групата и внезапно рязко спря. Лицето му изцяло се промени. Всички знаеха за фобиите му — от вода, плуване и от оковаване във вериги. Сега обаче за пръв път в живота си той установи, че има и страх от височини.
III.
„Chemin de la Mùture“, или както беше познат в Испания — „Пътят на мачтите“, беше тясна пътека, която с нищо не отстъпваше на Средната земя от романите на Дж. Р.Р. Толкин. Ако в този миг се появяха Фродо, Гандалф или Ам-гъл, никой нямаше да се изненада. Може би само Алонсо и Амелия, защото нямаха дори бегла представа кои са тези персонажи.
Гледката беше впечатляваща. Тясната пътечка била издълбана във варовиковата скала през XVIII век по заповед на Луи XIV, когато той се видял принуден да модернизира морския си флот. Неговият министър Колберт решил, че единственият им изход е да вземат дървени трупи от горите във френските Пиренеи. Преди да бъдат използвани за направата на корабни мачти, трупите трябвало да преминат през хиляди перипетии, докато се доставят, влачени по течението на буйните френски реки. За да стане това възможно, първо трябвало да се прокопае скалата и понеже тогава хората не разполагали с мощните къртачни машини на шосе М-30 за Мадрид, бил издълбан тесен проход през планината.
Амелия познаваше историята на областта и им разказа, че навремето минаващите през прохода го наричали „Гърлото на ада“. Умисленият Алонсо веднага разбра причината за това и се прекръсти, преди да поеме по пътеката.
Щом слязоха в долината и малко преди да пристигнат в Урдо, Ернесто реши да припомни плана на членовете на патрула. По време на пътя няколко пъти го бяха преговорили, но шефът на оперативния отдел беше методичен човек и не искаше да оставя нищо на случайността.
Една от любимите му фрази беше: „Ако нещо работи, не го променяй“. Както бяха успели да изкарат насила Родолфо Суарес от затвора му в Тордесиляс, не би било лоша идея да повторят същия план и с Лола. Макар че се надяваше да не се налага отново да я върнат в затвора, както се случи с прадядото на министър-председателя45. Нито пък Ангустиас да приготвя печено пиле на Хитлер, без да знае за кого е.46
И така, Ернесто щеше да се преоблече като германски офицер и на своя повече от безупречен немски щеше да съобщи на стражите, охраняващи Урдо, че е заловил бунтовник, по-конкретно Алонсо. Щом двамата влезеха вътре, нямаше да е трудно да неутрализират часовите и да отведат Лола. Хулиан и Амелия щяха да ги чакат отвън с кола със запален двигател, осигурена на френска земя от доверен човек на агента-овчар. Лесна работа, нали? Но не. Нищо подобно.
45
Става дума за Адолфо Суарес, министър-председател на Испания (1976–1981), и за негов по всяка вероятност измислен прадядо. — Б.пр.
46
Намеква се, че може би Хитлер е посетил Министерството на времето и е бил нагостен с печено пиле, приготвено от Ангустиас. — Б.пр.