В нощната тишина стъпките им отекнаха като биене на барабан или поне на Ернесто така му се стори. Не биваше да привличат внимание. Внезапно в далечината се чу бръмчене от двигател на превозно средство. По звука си личеше, че сигурно е голямо. Двамата мъже спряха и се върнаха назад. Беше по-добре да изчакат.
След няколко секунди на площада се появи камион. Заради мъглата и разстоянието, на което се намираха, Ернесто и Алонсо не можаха да различат какъв точно е моделът му. Камионът спря пред щаба на германците. И това не беше добър знак. А когато от него бързо започнаха да слизат войници на Третия райх, лицата на Ернесто и Алонсо показаха красноречиво мислите им:
— Та като споменах за лош късмет… — Алонсо не довърши. Поне дузина войници влязоха в сградата на щаба. Камионът отново запали и паркира на няколко метра по-нататък. Очевидно трябваше да измислят нещо друго, за да освободят Лола.
— Добре, преминаваме към план Б — саркастично отбеляза Ернесто.
— Не знаех, че има и друг план — изненада се Алонсо.
— Няма, но все нещо ще ни хрумне.
VII.
Ернесто не блестеше с много умствен „багаж“, метафорично казано, но способността му да импровизира в критични ситуации изненада членовете на патрула. Като същински интертемпорален Макгайвър той успя да извади от ръкава си за рекордно време един коктейл Молотов, направен като по учебник.
След като се освободи от германската униформа в микробуса, Ернесто запозна останалите с план Б — да хвърлят запалителната бомба по германския камион като диверсия. Взривът щеше да вдигне нацистите под тревога и всички щяха да излязат от щаба и да се втурнат да гасят пожара. Тогава двамата с Алонсо щяха да се възползват от суматохата, за да освободят Лола. Сега или никога. Изборът беше очевиден — трябваше да стане сега.
Мъглата беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож като парче сирене. Видимостта беше намаляла на по-малко от метър. Това обстоятелство несъмнено улесняваше рискованата акция на патрула. Най-сетне провидението бе решило да им протегне ръка. Време беше.
Всички бяха заели позиция — Амелия с бутилка в ръка се готвеше да запали фитила на коктейла Молотов; Хулиан чакаше зад волана на микробуса с работещ двигател; Ернесто и Алонсо дебнеха край сградата, в която държаха Лола. Ернесто беше инструктирал всички да започнат броят до трийсет веднага щом се разделят. Това щеше да е знак за началото на акцията им.
Едно.
Две.
Три.
Никога за толкова кратко време агентите не бяха мислили за толкова много неща — за любимите си хора и за вероятността никога повече да не ги видят.
Двайсет.
Двайсет и едно.
Двайсет и две.
За възможния провал и че историята трепери в ритъм със стъпките на Дебелата Берта47.
Двайсет и седем.
Двайсет и осем.
Спряха да мислят и се спогледаха.
Двайсет и девет, трийсет.
Моментът беше настъпил. Амелия си пое дълбоко дъх и с всички сили запрати бутилката.
Тряяс!
Стъклото с трясък се разби в каросерията на камиона. Огънят обхвана цялото возило, а след няколко секунди се чуха и разтревожени викове на немски език.
Амелия хукна назад, изплашена от буйните пламъци, и се скри в микробуса. Хулиан седеше вътре със сериозно изражение. Двамата се спогледаха. Тя беше изпълнила задачата си. Сега беше ред на Ернесто и Алонсо.
Огънят поглъщаше предната дясна гума на камиона, а назад беше обхванал целия брезент, покриващ каросерията му. Двама германски войници се втурнаха припряно и закрещяха на останалите да започнат да носят кофи с вода.
Селяните от съседните къщи отвориха прозорците си, изплашени от взрива. Обаче не успяха да разберат какво става, защото гъстата мъгла се бе смесила с черен дим.
Ернесто и Алонсо предпазливо брояха колко войници излизат от щаба. Когато измина почти минута, без нито един нов униформен да се появи през вратата, двамата си дадоха знак, че е време за действие.
Войниците и няколко местни жители, които им се бяха притекли на помощ, хвърляха кофи с вода, за да потушат пламъците. Но сякаш хвърляха кофи с бензин, защото огънят изобщо не намаляваше.
47
Популярно название на германско оръдие, символ на райха. Тук се има предвид Германия. — Б.пр.