През това време бяха достроени само няколко паянтови бараки, ограда с три реда бодлива тел в горната част и четири наблюдателни кули за снайперистите. Там не екзекутираха пленници, както в други лагери на смъртта. Не беше необходимо. Болести като тифус, пневмония или туберкулоза вършеха същата работа.
Поведоха Ернесто и Лола през най-гъстата и гнусна кал, която някога бяха виждали. Двамата започваха да осъзнават на какво точно място се намират и сърцата им се късаха, виждайки изпитите лица и тъжни очи, парцаливите дрехи и боси крака на хората наоколо. С други думи, пълен ужас. Огромната част от затворниците едва покриваха телата си със скъсан панталон, съдрана риза или стара жилетка. Филмът на ужасите „Карнавал на душите“ би бил нещо като детска приказка в сравнение с тази гледка.
Сърцето на Лола направо щеше да се стопи, когато видя старец, приличащ на жив скелет и с празен поглед, да се опитва да изяде няколко стръкчета трева.
Войниците ги отведоха в порутена барака, където трябваше да живеят сред плесен, дървеници и, разбира се, хлебарки. Лола и Ернесто се спогледаха силно разтревожени. На това място не ги чакаше нищо добро.
Ернесто се замисли за патрула. Дали бяха успели да се измъкнат? Ако се бяха провалили, саможертвата му щеше да остане напразна.
Едно дълго пътуване
I.
Алонсо продължаваше да не разбира защо не бива да се опитат отново да освободят Ернесто и Лола.
— Такива са заповедите — отвърна Амелия.
— Всички сме притеснени, но трябва да разбереш, че ще бъде много по-лошо, ако Съюзниците загубят Втората световна война — поясни Хулиан.
Амелия прие с благодарност помощта на колегата си, за да убедят Алонсо, че вземат възможно най-правилното решение в тази трудна ситуация. Откакто бяха потеглили с влака за Уелва, Алонсо не спираше да повтаря едно и също. Пътуваха вече дълги часове, а им оставаха още много.
Нямаше никакъв начин да влязат през друг портал и се наложи да използват железниците. Хулиан много съжаляваше, че още не са открити скоростните влакове AVE48.
Първо се качиха на влака Канфранк-Сарагоса. От арагонската столица хванаха друг влак за Мадрид. Сега им предстоеше още доста път до Уелва, затова беше най-добре да си почиват, но Алонсо не можеше да седи спокойно на едно място.
Заповедите на Салвадор бяха пределно ясни: за момента трябваше да забравят за Лола и Ернесто, колкото и да им беше мъчно. Получената информация налагаше да се преструктурира цялата мисия.
Узнавайки за задържането на Лола, англичаните бяха отхвърлили окончателно операция „Минсмийт“. Не вярвали, че госпожица Мендиета може да си държи устата затворена и се опасявали, че ще издаде всичко, щом започнат да я измъчват. Никой не можеше да ги упрекне. В края на краищата Министерството имаше същото подозрение и точно то беше една от причините да изпрати спасителен патрул.
Въпреки обичайния протокол Салвадор обаче предчувстваше, че нито Лола, нито Ернесто ще проговорят. По-точно казано, беше убеден в това. Инстинктът му никога не го бе лъгал. Ето защо се налагаше Министерството да поеме инициативата, за да се запази историята. Патрулът бе натоварен със задачата да подготви операция „Минсмийт“ при нос Пунта-Умбрия така, както я описваха източниците. Трябваше да създадат фалшивата самоличност на британския летец Уилям Мартин и да подхвърлят трупа му насред Атлантическия океан заедно с личния му багаж, а сред него и писмо, в което се разкриват плановете на Съюзниците да нападнат Гърция и Сардиния. Разполагаха само с три дена, за да осъществят мисията. В противен случай съюзническият десант щеше да се провали и войната щеше да се проточи много повече или, кой знае, може би и да бъде спечелена от германците. За всеки случай човек винаги трябва да предвижда най-лошото.
Нямаха време за губене. Щом пристигнеха в Уелва, трябваше да се срещнат с Джон Робъртс Мартинес. Налагаше се да го убедят, че макар официално Лондон да е изоставил операцията, е жизненоважно тя да се осъществи.
II.
При толкова смени на влакове, вагони и разписания патрулът се сблъска с най-различни спътници — двама полицаи без мустаци от Гражданската гвардия, монахиня с обет за мълчание и с мустаци, двама селяни, нарамили по една кокошка-носачка, и дори група студенти от Саламанка, които за щастие не бяха хористи. Ако пееха в някой университетски хор, Хулиан щеше да им стовари целия си насъбран гняв от случилото се с Ернесто и Лола. Защото имаше две неща, които той мразеше повече от всичко — хористи и клоуни.