Във влака от Мадрид бяха сами в купето и можеха да пътуват по-спокойно. Хулиан реши да се възползва от времето без външна компания, за да обясни на другарите си повече от известните му подробности за операция „Минсмийт“. Точно тогава му хрумна гениалната идея да я нарекат по друг начин, тъй като официално вече беше отхвърлена под това име.
— Операция „Албондигиля“49 — предложи той.
Асоциацията му беше спонтанна. В началото Амелия реши, че звучи малко несериозно, но Алонсо остана възхитен. Гласуваха и предложението на Хулиан спечели.
Операция „Албондигиля“ влизаше в ход. Започна точно когато влакът навлезе в Сиудад Реал. Във вагона се качиха приблизително толкова пътници, колкото слязоха. Резултатът остана непроменен. Висок мургав млад мъж с тънки мустачки и хитра усмивка влезе в купето на патрула. Беше на не повече от двайсет и две години.
— Добър ден! Приятно ми е, Луис.
Амелия, Хулиан и Алонсо също се представиха на новодошлия. После влакът продължи пътя си и в купето настана мълчание. Единствено тракането на вагоните разнообразяваше тишината.
На съседната седалка до младежа лежеше брой на вестник „ABC“ от предишния ден. На първа страница обстойно се коментираше голямата обиколка на вожда50 из испанските провинции. Сега беше на посещение в Андалусия, а последната му спирка щяла да бъде в Севиля. За да убие времето, младежът започна да прелиства вестника. Колкото повече четеше, толкова по-голям интерес се изписваше на лицето му.
Алонсо през това време умираше от скука и се опита да заговори непознатия.
— Нещо интересно ли пише?
Луис вдигна поглед и се усмихна.
— Точно така. Има едно много интересно интервю.
— С някой големец ли? — поинтересува се Амелия.
Младежът направи жест, сякаш да каже „Откъде да знам…“. Но след кратка драматична пауза отговори:
— С палач.
Агентите се изненадаха от отговора.
— Не ме разбирайте погрешно, господа… и госпожице. Не съм някакъв извратен тип, но интервюираният, някой си Кандидо Картон, общински палач в Мадрид, изглежда интересен човек. Привлече ме личността, а не професията му.
По-късно разговорът се насочи към Втората световна война, която, както бе известно, се намираше в решаваща фаза от развитието си. За изненада на пътниците младежът им разказа, че само допреди месец се намирал в центъра на бойните действия при Сталинград и се сражавал в Синята дивизия51.
— На света няма други хора, които да приличат повече на испанците от руснаците. Преживяват трагедията с усмивка. Способни са с тояга да застанат срещу танк — отново се засмя. — Но при тях е много по-студено, отколкото в Испания. Студът е зверски, повярвайте. Представете си град Сория в областта Кастилия и Леон, но с пъти повече. Особено за мен, защото съм от Валенсия.
Винаги когато срещаше друг войник, Алонсо изпитваше огромна симпатия. Затова започна да разпитва Луис как е попаднал в Сталинград. Младежът им обясни, че нямало връзка с идеологията или смелостта му. Напротив, присъствието му там се дължало на една дама и на баща му. Луис се чувстваше съвсем свободно и дори хвърляше закачливи погледи към Амелия. Без притеснения започна да им разказва историята си.
Росарио Мендоса била младежката му платоническа любов. Въпреки че дълги години я ухажвал, тя не му обръщала внимание, което много го измъчвало. Тогава си помислил, че ако любимата му научи, че заминава за фронта, ще бъде по-мила с него. Всеизвестно е, че дамите харесват смели мъже.
„Горкият наивник“, помисли си Хулиан.
Младежът разказа как в свободното си време й пишел страстни стихове и писма, на които не получавал никакъв отговор и дори не знаел дали ги е прочела.
— А може и да ги е чела на глас пред приятелките си и всички да са ми се надсмивали. Кой знае. Понякога съм твърде подозрителен.
Историята на младежа беше изпълнена с тънка ирония и чувство за хумор и много се хареса на патрула. Понеже забеляза интереса на спътниците си, младият човек продължи:
51
Става дума за 250-та пехотна дивизия, военна част от испански доброволци, служещи във Вермахта на нацистка Германия на Източния фронт по време на Втората световна война. — Б.пр.