— Всъщност имах и друга, по-важна причина да се запиша като доброволец. Няма да ви лъжа. Баща ми беше осъден на смърт заради участието си на губещата страна. Отиването ми на фронта можеше да изчисти името му и да му спаси живота.
Очите му се натъжиха. Амелия забеляза това, но не можа да се сдържи да не попита:
— Успяхте ли?
— Не. Имах точно толкова успех, колкото и с любовните писма.
— Баща ви… загина ли?
— Не, но не го спасих аз. Спаси го контрабандата. Семейството ми натрупа доста пари от незаконна търговия и с тях платихме освобождаването му. За малко да загина напразно. Без любов, без героизъм, без романтика. Наистина е смешно.
— Смешно ли? — учуди се Алонсо. — Не виждам нищо смешно.
— Понякога нещата са толкова трагични, че направо изглеждат смешни.
Луис поклати глава. После си спомни за другарите си. Някои от тях били загубили ушите си от измръзване през дългите студени нощи на пост. Това за щастие не го сполетяло, защото негов приятел, редник Хесус Корухо Као, му подарил наушници. Припомни си и за други свои приятели:
— Един ден руснаците с оръдейни удари разрушиха наблюдателната ни кула и убиха дежурния. И той беше от Валенсия като мен, казваше се Едуардо Молеро. Разказваше най-хубавите вицове. Особено един за Австро-Унгарската империя. Жалко за него.
С разказите на младежа неусетно стигнаха до Севиля. За Луис пътят завършваше тук. Отиваше на гости при свой приятел, който имал братовчедка. Младежът ухажвал и нея с писма.
— Да видим дали с тази госпожица ще имам повече късмет — подметна той и намигна на Амелия, а тя се изчерви.
Сбогува се с всички с усмивка и здраво ръкостискане.
— Не ми разказахте нищо за себе си… Мисля обаче, че дори да ви бях попитал, пак нямаше да го направите.
Групичката се спогледа. Или много им личеше, че са притеснени, или младежът имаше шесто чувство за болката и напрежението.
— Желая би късмет — каза той и слезе от влака.
През цялото пътуване не беше споменал презимето и фамилията си. Казваше се Луис Гарсия Берланга52. Хулиан го глождеше, че го познава отнякъде или поне е чувал историите му, но не беше сигурен.
Амелия забеляза, че е замислен.
— Има ли нещо?
— Не… Този младеж… Луис. Всичко, което разказа, ми се струва познато, но… не знам откъде.
III.
Когато пристигнаха на Пунта-Умбрия, плажът беше напълно пуст. Нямаше дори чайки. Рибарите бяха излезли в морето преди часове и в цялата околност не се виждаше и един турист. За да се оживи това място, трябваше да изминат още поне двайсет години.
Щом Алонсо, Хулиан и Амелия слязоха от редовния автобус, който взеха от гарата, почувстваха някакво спокойствие. Бяха пътували много часове след раздялата си с Ернесто и Лола във Франция и по лицата им се четеше умора. Моментът обаче не беше подходящ за почивка. Времето работеше против тях и се налагаше час по-скоро да се свържат с въпросния Джон Робъртс Мартинес и да го убедят, че мисията трябва да продължи, макар и властите в Лондон да бяха решили обратното. Амелия реши, че за момента е най-добре да потърсят място, където да премислят и планират следващите си ходове.
Не им беше нужно много време да осъзнаят, че смесицата от испански и английски елементи е винаги интересна, а Пунта-Умбрия не прави изключение. Когато през 1880 година там пристигнали британците, общината принадлежала към провинция Картая и представлявала няколко тръстикови колиби на рибарски семейства. Единствената кръчма в селото, наречена „Ла Полака“ била място за срещи на рибари, които след тежък работен ден се отбивали на връщане от Уелва, където продавали улова си.
Оттогава обаче бе изминал повече от половин век. Англичаните, работещи в близките мини, се влюбили в Пунта-Умбрия и местността започнала да просперира и да се превръща в областен център. Първо селцето станало зона за отдих на работниците от мината „Рио Тинто Къмпъни“, а после и курортен център. След това селото непрекъснато растяло и станало главен център на речния транспорт между Риотинто и Уелва.
IV.
Алонсо, Хулиан и Амелия седнаха край една маса в западналата гостилница „Ла Естреля“. Стопанинът, някой се Карион, за когото чистотата очевидно не беше приоритет в живота, им поднесе три чаши бяло вино и чиния с маслини.