Налагаше се да напишат две-три любовни писма, и то така, че да изглежда, че са препрочитани многократно, както и да вмъкнат сред вещите на пилота снимка на въображаема годеница на име Памела. Според оригиналния план за целта трябваше да се използва фотография на една от служителките в зала 13, Джийн Лесли, но сега трябваше да изработят фалшификат с образа на Амелия в подобна поза.
Мартин бил купил годежен пръстен за предполагаемата си любима, както ставаше ясно от фактура със стойността му в лири стерлинги. Нужни им бяха и билети за театър, за да докажат, че на 22 април, вечерта преди фаталния полет, двамата влюбени са били в Лондон, в Театъра на принца на Уелс, и са гледали мюзикъла „Напишете нова бележка“. Както фактурата, така и билетите щяха да бъдат изработени от фалшификатора.
На врата на мъртвеца трябваше да закачат верижка със сребърно кръстче и опознавателен медальон с надпис „Майор Мартин от Кралския морски флот, римокатолик“. Ако нещата вървяха по план, със сигурност щяха да го погребат в католическото гробище на Уелва „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, а не в английската колония в Гибралтар. Така разследванията на германските шпиони щяха да бъдат улеснени, защото местните испански власти щяха да им дадат пълна свобода на действие.
Освен това пилотът щеше да носи и писмо от баща си, няколко ключа и неплатени фактури, по които можеха да се проследят движенията му през предишните два дни, както и автобусни билети, цигари, кибрит и прочие.
Въз основа на тези намерени вещи германците щяха да установят, че става дума за леко разсеян в ежедневието си младеж, небрежен към личните си финанси, но опитен експерт по организиране на морски и сухоземни операции, поради което е бил назначен на фронта в Северна Африка.
Този факт идеше да бъде изрично упоменат в писмото на лорд Луис Маунтбатен до главнокомандващия британските сили в Средиземно море адмирал Андрю Кънингам. То щеше да гласи, че майор Уилям Мартин е добър познавач на техниките за извършване на морски десанти и Маунтбатен му го отстъпва за предстоящото нападение в Гърция и Сардиния.
Именно в тази част на писмото се криеше същината на въпроса. В тези няколко думи се състоеше измамата, довела до края на войната. Обаче, за да клъвнат германците, трябваше всичко да е представено изключително правдоподобно. А това нямаше да е никак лесно. На първо място, за два дена трябваше да се снабдят с труп, наподобяващ британски офицер.
По улиците на живописното селце Риотинто хората се разхождаха безгрижно нагоре-надолу, защото беше почивен ден. Един мъж обаче изглеждаше не на място. Непознатият се криеше между сенките и следеше с поглед Амелия, Алонсо, Хулиан и Джон. Не ги изпускаше от очи, откакто бяха напуснали стадиона. Единственото, към което се стремеше, бе да попречи на операция „Албондигиля“ и на участниците в нея. Той провери оръжието си и решително последва четиримата агенти…
Съпротива
I.
Първите утринни лъчи се процеждаха през проядените дъски на бараката, в която Ернесто и Лола спяха на земята, сгушени един в друг, за да се предпазят от студа, пронизващ костите им. Ернесто се пробуди от дрямката си. Гърбът го болеше. Много. Дори Томас де Торквемада59, когато открил баща си в тъмницата на Инквизицията, не го е сварил толкова вцепенен. От раздвижването му Лола също се събуди.
Чук! Чук! Чук!
Някой потропа на вратата. Лола и Ернесто се изправиха. Опитаха се да се разсънят. Стори им се странно стражите да чукат, преди да влязат. Тук вежливостта не беше на голяма почит.
Чук! Чук! Чук!
Пленниците се спогледаха. Ситуацията им се стори абсурдна.
— Влез! — леко колебливо отвърна Ернесто.
Врата бавно се отвори. Мъж на средна възраст с овехтяло расо, очила и любезна усмивка показа главата си през процепа.
— Кой сте вие? — попита рязко агентът.
— Името ми е Иняки Аспиасу. Може да ме наричате Иняки, отец Аспиасу или просто „падре“. Може ли да вляза?
Ернесто потвърди с характерната си полуусмивка и свещеникът влезе в бараката. Носеше малко хляб и две тенекиени чаши с течност, бегло напомняща на кафе. Любезно им ги предложи и двамата пленници посегнаха към закуската. Започнаха бързо да се хранят, а Иняки мислено ги съжали. Знаеше, че щом са сами, отделени от другите затворници, значи са много важни за враговете. Това нямаше да им донесе нищо добро.
59
Томас де Торквемада (1420–1498), Велик инквизитор, известен с жестокостта си към евреите и всички неверници. Според легендата Торквемада посетил затворник, осъден на смърт, който се оказал баща му. Това обаче не му попречило да потвърди екзекуцията. — Б.пр.