— Нюансът никак не ми се струва подходящ — казах най-после. — Какво смятате да изработите от него?
Тишина.
— Не беше ли ясен въпросът ми? — попитах след секунда. — Или от мен се очаква да го увия около себе си като някой варварин?
— Още н-не сме…
Ехидната усмивка на Марам изплува на лицето ми, без дори да положа усилие.
— Отнехте време от сутринта ми, за да ми покажете парче плат, без да имате предвид някакъв модел?
Тишината се проточи, докато въздухът наоколо не се обтегна като кожа на тъпан.
— Напуснете.
Жените се завтекоха да съберат всичко — задача, с която се справиха забележително чевръсто — и побързаха да излязат в коридора. Вратите се затръшнаха зад тях. В продължение на няколко мига ехото от този звук беше единственото, което нарушаваше тишината.
Марам излезе от сенките и се появи зад мен. Беше се усмихнала до уши — искрена, сияйна усмивка. Острите гневни черти на лицето й се бяха превърнали в нещо красиво — и щастливо.
— Беше великолепно — каза тя, като ме стисна за ръцете. — А бях почти сигурна, че няма да се справиш. Нали, Надин?
— Дааа — проточи Надин с развеселен глас. — Човек не би си помислил, че някое селско момиче би било в състояние да нахока първо една възрастна жена, а после всичките й подчинени.
Марам продължи да ме гледа, светнала от радост, макар че пусна ръцете ми. Усетих как на лицето ми се прокрадва усмивка в отговор на нейната — боязлива, изпълнена с надежда — и се помъчих да я овладея. Защо да се наслаждавам на нейните похвали?
— Много съм доволна — каза принцесата.
Удовлетворението й явно направи Надин по-строга.
— Остават броени дни до бала, на който ще направиш своя дебют — обърна се тя към мен. — Имаш ли някаква представа къде ще се състои? За кого? Заради какво?
Гласът, който се разнесе от устните ми, не беше моят, а на Марам.
— Фестивалът се провежда ежегодно в северния континент, в планинската държава на Аталазия. Празник по случай първия снеговалеж, вдъхновен от ватийския обичай на зимния марш.
За пръв път от началото на краткото ни познанство досега Надин ми се видя впечатлена.
— Много добре — заяви след няколко секунди. — Предполагам, че си готова.
10
В центъра на Зияана имаше гигантски купол, който служеше за площадка за космически кораби. Кралската свита се беше подредила по ранг и се проточваше, докъдето поглед стигаше, готова да потегли към Аталазия и Заключителния бал. Имаше три кораба — луксозни пътнически лайнери, подредени един до друг, блестящи ярко на ранната утринна светлина. Онези, които се ползваха с благоволението на кралското семейство, щяха да се возят в тях. Всички останали трябваше да си осигурят собствен транспорт до Аталазия.
В ъгъла на каютата, предназначена за мен, стоеше страж, скръстил ръце, мълчалив и наблюдателен. Бях предпочела да се облека като Марам и да пътувам сама в покоите й тук, вместо да рискувам да ме разкрият още преди да е започнал балът. Използвах малкото часове, с които разполагах, за да преговоря списъка с поканените на бала и да запомня имената и лицата им с помощта на холочетеца, който Надин ми беше предоставила. Всичките ми надежди за успех зависеха от дебюта ми в ролята на Марам. Тя беше останала в двореца, за да не се натъкне на някого, докато аз съм на бала. „Трябва да успееш“ — ми бе наредила кратко, преди да тръгна. Не исках и да си помислям каква цена щях да платя при провал.
Корабите се движеха бързо и напредвахме през обширната пустош с по-висока скорост, отколкото си бях представяла. Преди да усетя, вече бяхме прекосили морето, което делеше главния континент от северните области, а оранжевото, сякаш обгоряло небе бе станало синьо. Седях до един илюминатор, а пред мен имаше кръгла масичка, отрупана с купи плодове и кристална гарафа, пълна с някаква напитка, която не ми беше позната.
Вратата в отсрещния край се отвори със съскане, вдигнах поглед и видях Тала.
— Готова ли сте, Ваше Височество? — попита тя, но чух зад въпроса й онова, което ме питаше в действителност. Готова ли бях за представлението?
Процедурите по разтоварването и слизането от кораба бяха бързи и добре организирани. Студеният аталазийски въздух пронизваше тялото с хлад, за който дори аз, която бях израсла в подножието на кадизийските планини, не бях подготвена. Придърпах наметалото си по-плътно около раменете и вдигнах глава към изваяната каменна стена на двореца. Той представляваше дълга плоска постройка с един-единствен етаж и кули, които се издигаха от външната стена на равни разстояния една от друга. Върховете на стените бяха издълбани в остри геометрични форми, а тук-там от тях бяха провесени и големи тежки гоблени. Беше разположен на един хълм, а зад него се издигаха най-високите върхове на аталазийските планини, заснежени и внушителни.