— Нещо за ядене? — попита ме Идрис, когато танцът приключи, загледан надолу в лицето ми.
Най-после си позволих усмивка.
— Да, моля.
11
Идрис ми подаде лакът и двамата се отправихме към източния ъгъл на помещението, където бяха подредени масите с храна. Не един път се наложи да се разделим — балната зала беше просторна и дълга, а Идрис явно се ползваше със симпатиите на мнозина. Не биваше да се изненадвам, когато пред мен се появи и Фурат.
Падна на колене с изящно движение, а после се изправи също толкова грациозно. Носеше рокля в стар зидейнски стил — в нюанси на златистото, които се приближаваха до червеното и кафявото, с широки ръкави и красив пояс. По ръцете й се преплитаха тъмните шарки на къната — традиция, която Марам никога не си беше позволявала. Приличаше на Идрис повече, отколкото на Марам — високо чело, мургава кожа. За разлика от косата на Марам — и моята — която се виеше в упорити ситни къдрици, нейната падаше на вълни около лицето, гъста, с кестенов цвят, по който слънцето хвърляше червеникави отблясъци. Имаше лице, закръглено като на кушаилка, и бузите й бяха съвсем леко пухкави. Даанът й трябваше да е бил забележителен, докато го е имала — наситеното черно на фона на кожата й се е откроявало така, че да привлича вниманието на всеки.
Изгледах я със сдържана предпазливост и се опитах да открия логиката в поведението й. Щом се беше отказала от даана си, защо беше избрала такива дрехи? Защо не се беше постарала да се слее с останалите?
И в този миг осъзнах защо Марам изпитва такава ненавист към нея. От Фурат се излъчваше вродена изисканост и безстрашие — независимо от всичко, което беше загубила и което може би й предстоеше да загуби. Марам се беше вкопчила в лъскавия щит на ватийското си потекло. Фурат, от друга страна, си оставаше изцяло андаланка — независимо от факта, че я бяха лишили от даана й. И от нея пак се излъчваше остър блясък, който не отстъпваше на никой ватийски придворен.
Разбрах, че Марам има двойна причина да я мрази — не само защото продължаваше да поддържа замиращите ни традиции с такава лекота въпреки господството на ватийците, но и защото притежаваше такова хладнокръвие.
А аз й завиждах. Тя беше всичко, което аз копнеех да бъда — свободна, независимо от факта, че е напълно подвластна на другиго.
— Братовчедке! — поздрави ме тя, когато се изправи.
— Не смятах, че ще дойдеш — казах аз. — Провинциалните ти обичаи явно ти доставят далеч по-голямо удоволствие.
— Бях поканена — отвърна тя. — И реших, че трябва да видя такова празненство поне веднъж. Не можеш да съдиш онова, което не познаваш.
Изхъмках замислено и я заобиколих.
— Трябва да свикнем с взаимната си компания — каза тя, докато я подминавах.
— Не виждам защо — отговорих сухо и се опитах да продължа нататък.
Вместо това обаче се блъснах право в една прислужница.
— Добре ли си? — попитах инстинктивно.
После осъзнах грешката си. Слугинята обърна глава и се втренчи в мен с рязко движение, пребледняла, с разширени от ужас очи.
Марам никога не би казала такова нещо.
— Марам? — обади се гласът на Идрис зад мен.
Без да удостои прислужницата с поглед, той ми протегна ръка.
Затаих дъх, но той така и не каза нищо.
Заведоха ни на маса, поставена на висок подиум над всички останали. Между двама ни беше поставена една-единствена голяма чиния, както и комплект за чай с чаши с инкрустирани сребърни орнаменти във формата на пера. Самата храна включваше ястия от множество райони и все такива, които се ядяха с ръце. Малки ватийски бисквити, кушаилска баница с агнешко, норгакски вилготи. По ръба на чинията бяха подредени кушаилски чебакия[4], един от любимите десерти на Марам. Отляво и отдясно, малко под нас, имаше и други маси, но разположени така, че на практика бяхме изолирани в малкото си кътче.
Идрис наведе глава към мен — явно искаше да ми каже нещо, и доближи устни до ухото ми, както го бях виждала да прави с Марам. Застинах, питайки се какво ще каже, но се оказа, че само иска да ми разкаже малко клюки. Сочеше ми разни благородници и децата им и ми споделяше последните новини от най-различни места.
— Кралят е конфискувал всички имоти на рода Дион — каза той и остави едно парченце пропита с мед чебакия в чинията ми. — Не са останали без пукната пара, но никой от тях не иска да се връща на Луна-Ваксор.
Устоях на изкушението да взема чебакията, за да не покапе медът по роклята ми.
4
Марокански десерт от вито тесто под формата на цвете, пържен и овкусен със сироп от мед и розова вода. — Б. пр.