„Върни се, о, скърбяща — рекъл й той. — Нека краката ти стъпят в нашата цитадела.“
И тя се загърнала в наметалото и се изплъзнала от ръцете на всички онези, които искали да се възползват от нея и нейното наследство. Гласът на Идрис ме изтръгна от унеса:
— Икономката е дошла да те изведе от бала.
Завършихме танца с едно последно завъртане. После, без да каже и дума повече, Идрис ме поведе към Надин, която ме чакаше, облечена в обичайното й черно, с неизменния дроид до нея.
— Кралят заповяда да се явите при него — каза тя, когато се приближих.
Наложих си да изправя гръб и да не издавам напрежението си. Ако не можех да мина за принцесата пред Негова Светлост, значи всичко беше загубено. Отново чух в главата си гласа на Марам, думите, които ми беше казала по време на първата ни среща: „Животът ти зависи от това“. Но нямаше нужда да го казва на глас, за да разбера какъв е залогът. Известно ми беше как действат ватийците, на всички беше известно. Нямаше място за провал.
Идрис ме целуна леко по бузата, после ме пусна. Сърцето ми биеше лудешки, докато вървях след Надин към трона в отсрещния край на залата — в течение на по-голямата част от празненството той беше останал празен, но сега кралят бе заел мястото си. Крал Матис, бащата на Марам. Крал Матис, Покорителя на звездите. Мразех го повече от всеки друг на света.
— Тази вечер сте в добра форма — каза Надин, докато вървяхме през тълпата, която се разделяше пред нас. — Надявам се да се наслаждавате на бала.
— Благодаря ви, мадам. Така е.
Справих се с цяла зала, пълна с благородници, казах си. Дори Идрис, който явно познаваше Марам по-добре от всички, изглежда, не подозираше, че съм нейна имитаторка. Можех да се справя и с друго изпитание. Още ми беше трудно да дишам, но въпреки това изправих гръб. Можех и да не дишам, ако това беше начинът да доживея да видя утрото.
Мъжът, седнал на трона с висока облегалка, настоятелно обясняваше нещо на съветника до себе си. Когато се приближихме, той му махна да се оттегли.
Матис, син на Хергоф, върховен крал на ватийците, император на Външния пръстен на система Уамалих, покровител и наследник на звездите на Вътрешните владения, седеше пред мен.
И преди бях виждала лицето му, разбира се. Невъзможно беше да избягаш от краля. Профилът му красеше новата ни валута, както и сградите на повечето административни институции. Беше по-висок, отколкото очаквах, с широки рамене и гърди, мускулест под черното военно сако. Сребристата му коса блещукаше на светлината на факлите, подстригана късо, почти до черепа. Сините му очи сякаш излъчваха меко сияние и аз си спомних всички истории за чуждоземните странни ватийци, които бях чувала. Бавно коленичих пред него, както бях направила пред Надин неотдавна, и забих очи в пода. Усещах тежестта на погледа му.
— Ваше Високопреосвещенство! — промълвих аз.
Тишина.
Насилих се да отпусна ръце в скута си, макар че чух как кралят се обръща отново към съветника си и прошепва нещо. Животът ми зависеше от тази среща. Целият ми свят се беше свел до този момент и стъпките, които ме доведоха дотук.
— Надин — каза кралят малко по-късно, — съобщи на прислугата. Ще отпътуваме за Риф утре, след като фестивалът приключи.
— Да, Ваше Високопреосвещенство.
— А Марам?
Вдигнах глава, сепната, и го погледнах в очите. Почувствах се почти сякаш извършвам някакво богохулство. Надявах се лицето ми да е останало безизразно. С усилие на волята успокоих сърцето и мислите си. Очите му сякаш проникваха отвъд всяка моя преструвка и виждаха направо в душата ми. За секунда всяка мисъл бе изличена от ужаса, че е прозрял истината. Отчаяно си наложих да възвърна хладнокръвието си и се насилих да продължа.
— Да, Ваше Високопреосвещенство?
Той протегна към мен облечената си в ръкавица длан. Отначало само я изгледах неразбиращо. Надин не каза нищо, но усещах присъствието й зад себе си — неодобрението й, задето се показвам така бавна и глупава. Плъзнах пръсти в ръката на краля и го оставих да ме изправи на крака с елегантно движение.
— Как смяташ да подходиш към осигуряването на потвърждение? — попита ме той.
— Ваше Високопреосвещенство? — повторих аз като прескачаща хололента.
Той смръщи вежди — страховито, гневно изражение. Толкова малко приличаше на собствения ми баща, от когото не се боях дори когато беше най-ядосан.