— Последния път, когато разговаряхме, се съгласи да изготвиш план за преговори със сената и потвърждение на положението ти като престолонаследница. Бездруго искам от теб толкова малко и…
Надин се прокашля тихо.
— Ваше Високопреосвещенство, обсъдихме дребния въпрос с…
Така и не довърши изречението, а аз не бях толкова глупава, че да обърна гръб на краля, но по лицето му прочетох разбиране и видях, че се успокоява. Отново насочи поглед към мен, критичен и остър, сякаш искаше да разкъса и свали всеки пласт от мен до ядрото.
— Ела тук — заповяда с тих глас.
Пристъпих напред. Усетих мекия допир на ръкавицата му в брадичката си. Не знаех дали ватийският обичай повелява нисшестоящите да се докосват по този начин — да се обръща лицето им ту на една страна, ту на друга, сякаш проверяваш дали отговаря на изискванията, които си поставил. Чувствах се като някоя дрънкулка, която непрекъснато вдигат към светлината, за да установят какво е качеството й. Най-накрая кралят се облегна назад и положи ръце на страничните облегалки на стола. Не сниших поглед и продължавах да го наблюдавам почти така внимателно, както той мен.
— Любопитни сме да видим дали ще оцелееш в Зияана — прошепна той едва чуто.
После вдигна ръка и ме отпрати. Коленичих изящно, затаила дъх, изправих се и се отдалечих. Но не можах да устоя на изкушението да хвърля поглед през рамо. Кралят се беше обърнал на стола с лице към широкия прозорец. Последното, което видях, бяха гърбът и твърде широките рамене на силуета му, откроен на лунната светлина.
Надин ме придружи до масата ми, като ми прошепна няколко одобрителни думи. С все още изопнати до скъсване нерви седнах на мястото си и се загледах в танцуващите двойки, които се въртяха и пристъпваха елегантно. Нощта ми се струваше сюрреалистична, светлините сякаш се отразяваха в странни ъгли от ледените скулптури и прозорците и хвърляха особени сенки и отблясъци хладни искри по пода.
Бях успяла да направя невъзможното. Усетих как ме залива гордост. Бях успяла въпреки очакванията на всички останали, че ще се проваля. А успехът ми означаваше, че ще живея. Достатъчно, надявах се, че да имам възможност да избягам. Достатъчно да открия път, по който да се измъкна от Зияана и да започна друг живот.
„Върни се, о, скърбяща, върни се.“
12
Марам ме очакваше в покоите ми. Беше застанала пред един прозорец, а ярките лъчи на една сфера я обрамчваха в светъл ореол.
Вратата се отвори с изскърцване, после я затворих зад себе си и тя се обърна да ме погледне. Все още ми действаше дезориентиращо да виждам себе си в друг човек. Толкова много бях заприличала на нея, така бях свикнала да нося нейното изражение на своето лице като втора кожа, че понякога забравях, че съществува оригинал.
Тя въздъхна и седна на отрупаната с възглавници пейка зад нея.
— Е — започна, — изглежда, си си прекарала добре.
— Танцувах — отговорих с равен глас. — Беше приятно.
Тя вдигна вежда.
— И така. Разкажи ми как мина.
Не знаех какво да й кажа. Никой, дори баща й или годеникът й, не беше успял да прозре разликата помежду ни. Баща й беше предупреден и пак не беше забелязал, че двойничка е заела мястото на дъщеря му. Останалите благородници пък ме бяха заобиколили на почтено разстояние и бяха заговаряли Идрис, преди дори да ме погледнат.
За момент се запитах какво ли е да живееш такъв живот — изолирана от всички освен, от човека, за когото ще се омъжиш, а той самият на практика да е затворник в държавата ти. Околните да се боят от теб. Баща ти да не ти обръща внимание. Майка ти да е починала и да те е оставила наполовина сирак. За един кратък миг изпитах нещо като съжаление. Но то бързо замря.
— Беше така, както вие обяснихте — отвърнах най-накрая. — Зашеметяващо. Много по-забавно, отколкото очаквах да бъде.
— Различно от дребните ви селски увеселения, предполагам? — облегна се тя назад.
— На Кадиз не танцуваме по двойки — отговорих аз. — Поне не и в такава близост.
Танците на Кадиз не притежаваха и капка от изкуствената елегантност на валса, който бях споделила с Идрис. Не целяха нито близост, нито илюзията за близост — целяха да изразят щастие. Щастие, споделено със семейството и общността ти. Валсът сякаш се въртеше около тайните — гласът на Идрис в ухото ми, дъхът му, който гали шията ми, косата му, която докосва бузата ми.
Имитация на близост, но сполучлива…
— Колко… старомодно!
Роклята й я караше да изглежда така, сякаш се е разляла върху цялата тапицирана пейка, докато седеше — като езеро от вълни.