Бях казала нещо не на място. Усмивката й се превърна в остра ехидна гримаса, а топлината й се изпари. Изправи се, сякаш за да ми напомни, че съм по-нисшата от двете.
— Е — каза с усмивка, която ме накара да се свия, — поздравления за успеха ти. Няма защо да изглеждаш така подозрителна.
Отправи се към вратата. За миг застина на прага, а слабата светлина от двора очерта силуета й. Каква самота се излъчва от нея, помислих си. Без семейство и приятели.
После вдигна качулката на наметалото си и изчезна.
13
Няколко седмици след завръщането от Аталазия седях и наблюдавах пръстите на Тала, докато тя вплиташе мъниста от полускъпоценни камъни в косите ми. Първия път, когато ми показа с какви накити ще я украси, зяпнах от изумление. Но времето беше оказало привичния си ефект и луксът, който ме заобикаляше като двойничка на принцесата, вече не ме учудваше.
— Тала? — казах тихо.
Тя вдигна очи от косата ми и улови погледа ми в огледалото с усмивка.
— Хм?
— Така и не ти благодарих.
— За какво?
— Задето… Задето спаси роклята ми от навечерието на пълнолетието ми.
Не можех да й благодаря за стиховете. Струваше ми се прекалено опасно дори да ги споменавам на глас, а и си давах сметка, че по всяка вероятност тя щеше да се направи, че не знае за какво става дума. Но свитъкът ми беше помогнал да оцелея през всичките седмици тук. Исках да й покажа колко съм благодарна, задето беше останал у мен.
— Знам, че не си била длъжна да го направиш.
Тя сведе пак поглед към плитките ми. От усмивката не беше останала и следа.
— За нищо. Няма нужда да го споменаваш повече.
Загледах се в нея, после кимнах.
— Разбира се.
Останахме в спокойно, уютно мълчание още няколко минути. Предполагах, че тя предпочиташе така. Беше проявила добрина към мен, да, но никога не се беше опитвала да се сприятели с мен. Сигурно познаваше отлично цената на приятелствата в Зияана.
— Канех се да те попитам — започна тя след малко. — Как мина балът? Как беше с амира?
Вдигнах вежди изненадано. Никога не питаше как минават дните ми и не бях сигурна дали въпросът й имаше за цел да започне разговор.
— Е, хайде де — продължи тя с мила усмивка. — Марам е обект на завистта на всяка андаланка. Идрис ибн Салих е красив, а и с драматична история. Как ти се стори?
За свой ужас усетих, че се изчервявам. „Красив“ ми се струваше твърде слаба дума. Но беше и невероятно обаятелен — елегантният начин, по който танцуваше, деликатното докосване от време на време, бързите остроумни отговори — и знаех, че трябва да е много съобразителен, щом е успял да оцелее в присъствието на Марам така дълго. Но въпреки че съзнавах всичко това, пак ми беше трудно да устоя на чара му.
Усмихнах се неволно.
— Беше принц — казах най-после. — Какво повече може да се каже?
Тя изцъка тихо.
— Колко мъгляво! — каза, а миг по-късно: — О!
Беше пристигнал дроид, изпратен да ме повика.
Никога не бях посещавала покоите на Марам. Всъщност почти не бях напускала изоставеното източно крило. Струваше ми се опасно да излизам извън пределите му, но дроидът ми даде було, преди да тръгнем, и сега прикривах лицето си с него, ужасена, че може да се изплъзне и да падне.
Както подозирах, покоите на Марам изглеждаха по същия начин, както преди окупацията — множество помещения в кушаилски стил. Стените бяха покрити с червени, оранжеви и зелени плочки, а таваните и украсите по стените бяха изваяни в геометрични форми в зелижки стил и стари надписи на кушаилски. Под краката ми нямаше килими, само хладен каменен под, а мебелите бяха от тъмно дърво, тапицирани с луксозни платове и пълни с пера. Всичко беше ниско, в кушаилски стил, и отляво се виждаше масичка за чай с кушаилски комплект прибори и възглавници за седене около нея.
Представяла си бях, че омразата на принцесата към собствената й култура я е накарала да премахне всяка следа от кушаилски стил в покоите си. Мислех си, че се е постарала да изличат поне гравираните на кушаилски думи — знаех, че всички са цитати от „Заветът“. А ето че…
Принцесата се беше излегнала на един диван с лице към отворените врати на балкона. Виждах дървената решетка и долавях ромоленето на фонтан и птичите песни, както и шумоленето на листата, гонени от фалшивия бриз, който духаше през двора под балкона. Носеше със себе си аромата на плодове — смокини и портокали. Миришеше, сякаш бях у дома.
— Толкова е красиво тук! — казах, без да мисля, забравила за миг, че не водя обикновен приятелски разговор.
Но Марам явно остана доволна.