— От самото начало исках да водим уроците ти тук, но Надин отказа — рече тя, по-скоро сякаш на себе си, отколкото на мен.
Оставих наметалото да се свлече от раменете ми, свалих булото и ги преметнах през облегалката на един стол, преди да седна до нея.
— Нали вие сте принцесата? — попитах, без да се замислям. — Защо вие не вземете решението?
На лицето й трепна мимолетна усмивка.
— Ако… не — когато стана кралица, ще правя каквото сметна за добре — сви рамене тя. — Надин е икономка на баща ми.
Когато каза думата, присви устни с неприязън. После добави:
— Засега може да прави каквото и когато пожелае.
Отново не успях да задържа езика си зад зъбите:
— Това изглежда много…
— Тя е Висш ватиец. Чистокръвен — прекъсна ме Марам, загледана в далечината. — Баща ми… цени това. Всички го ценят.
Нямаше какво да отговоря. Възцари се неловка тишина, през която тя сякаш обмисляше собствените си думи и неприятното напомняне за причината, поради която двете си приличахме толкова. Марам не беше само от ватийски произход. Изведнъж си представих как трябва да я е пренебрегвал баща й поради обстоятелствата около нейното зачеване. Малцина извън Зияана вярваха, че старата кралица се е омъжила за Матис доброволно. Бракът им беше продиктуван от необходимостта — той беше единственият начин да спрат кръвопролитията, да бъдат спасени последните останали семейства, да се осигури мир. Или поне мир сред махзените.
От двора долетя птичи крясък и Марам се сепна, извадена от унеса.
— Не затова те повиках — каза тя и стана от дивана.
Изправих гръб.
— Имаме задача за теб.
— Някакъв план, който ще ме изпрати на сигурна смърт, значи? — попитах, без да се усетя.
Думите увиснаха помежду ни — изречени с нейния глас, с нейното сухо чувство за хумор, съвършено остри и благороднически. Ако не бяха излезли от моята уста.
Тя се разсмя — кристален, звънък изблик. Изгледах я несигурно, но видях, че раменете й се отпускат, и тя пак се настани до мен.
— Харесваш ми повече с остър език, селско момиче — каза тя, а усмивката продължи да подръпва ъгълчетата на устните й.
Проявих достатъчно разум да не отбележа „Или поне днес“ и сведох очи към ръцете й, вместо да отвърна на погледа й.
— Каква е задачата, Ваше Височество?
Смехът й не беше разсеял напрежението, което витаеше над нас — или поне не и за мен. Вече знаех колко светкавично се менят настроенията й и колко бързо можеше да вземе рязък обрат усмивката й или някоя проява на приятелско отношение. В следващия миг си спомняше нещо или пък аз правех нещо по определен начин, или пък просто решаваше, че иска да бъде друга. Затова зачаках, наблюдавайки внимателно.
— О, да — каза принцесата и преметна плитката си през рамо. — Баба ми, вдовицата Султана — трябва да я посещавам в замяна на съгласието й да остане извън двореца. Целта е да демонстрирам… — Тя махна с ръка небрежно и завърши: — Нещо. Добрата воля между завоевателите и диваците. Тази година вместо мен ще отидеш ти.
Нямаше как да прикрия объркването си. Предназначението ми беше да служа за двойничка на принцесата, в случай че имаше някаква опасност. Какво можеше да й се случи по време на посещение на бабините й имения? Твърде късно забелязах здраво стиснатите й зъби. Но като никога преди сега тя не се взираше в мен, а в един гоблен, окачен на отсрещната стена на стаята. Стиснах ръце в скута си и я проследих с поглед, докато заобикаляше дивана, за да излезе на балкона.
Не опря ръце на парапета, както бих направила аз. Вместо това отново застана напълно неподвижно, с една ръка нехайно стиснала полите на роклята, а другата беше спокойно отпусната. Изглеждаше като картина — същинско въплъщение на андаланското величие, пламнало в червено.
— На планетата, където тя живее, има бунтовници — продума най-после с опасно равен глас. — Някои подозират, че са успели да развият дейността си благодарение на обстоятелството, че тя не взима мерки срещу тях.
Не знаех как да отговоря. Всички андаланци ненавиждаха Марам — нямаше как да се отрече. Но баба й, независимо колко патриотично беше настроена, не може да е подкрепила заговор за убийството на единствената си внучка.
Марам погледна към мен за миг, после отново се обърна към градината долу с безразлично изражение.
— Няма защо да си придаваш такова шокирано изражение. Такива са вашите порядки, нали? Между племената ви непрекъснато бушуват междуособни разпри.
Въздъхна и допълни:
— Върви си. Уморих се от теб. Надин ще ти обясни останалото.
Насилих се да проговоря, докато ставах, с натежал от ярост с глас: