Проследих с поглед стената, която се издигаше по стената на каньона, почти до върха. Спираше на няколко десетки метра под ръба, но очите ми продължиха да се катерят нагоре. Нито в Уалили — столицата, в която се намираше Зияана — нито на Кадиз имаше нещо подобно.
Дузина жени на коне, облечени в черни роби, се бяха наредили от лявата страна на стената. Фигурите им се открояваха на фона на голия пейзаж и синьото небе. Няколко коне разтръскаха глави и среброто на сбруите им проблясна на слънчевата светлина. Тазалжитите. Тазалжитските племена бяха народът на Масиния — обединени под владението на майка й и силните ездачки, които бяха управлявали пустинята преди издигането на Зиядите.
Изглеждаха точно толкова свирепи и безстрашни, колкото ги описваха в легендите. Знаех, че обичаят селата и градовете на територията на земите им да им плащат десятък все още се практикува. Опитах се да не ги зяпам твърде явно — не можеха да ме видят, но придружителите ни можеха, а Марам ми беше обяснила пределно ясно, че всичко на Гибра я отегчава.
Спряхме на няколко метра от портите и зачакахме Навил да удостовери самоличността си пред стражите. Вратите се отвориха с нисък стон. Ято птици се вдигна с ядни писъци от другата страна на портата. От време на време крясъците им се заглушаваха от волни детски викове.
Когато влязох в имението Уздад, видях Зияана, като по ватийски претворена версия на традиционните кушаилски стилове. Слънцето огряваше широка двуетажна сграда, построена срещу лявата стена на каньона. Една-единствена кула се издигаше в отсрещния й край, с покрит със злато връх, украсен с лъскави зелени камъни. Явно беше, че редовно почистват белите стени — напълно липсваха ръждата и избледнелите цветове на Зияана — стените блестяха почти толкова ярко, колкото плочките, които се редяха тук-там по тях. Портите на града бяха внушителни, но самият Уздад, с множеството си прозорци, малки оръдейни кули и висока златна арка на входа, беше прекрасен. Над терасите се показваха върховете на дърветата, птиците явно гнездяха където пожелаеха, а вратата беше открехната и през нея се точеше непрекъсната върволица от хора.
Самият град се разпростираше от палата, вместо от портите — добре организирана група сгради, всичките до два етажа високи, чисти и добре поддържани. Улиците бяха широки, пътищата — гладки и с подредени на равни разстояния фенери. Отвъд града се виждаха още овощни градини, а отвъд тях — друга кула, за която знаех, че принадлежи към дихийския храм в покрайнините.
Отвътре дворецът беше също толкова красив. Сияйно бели пътеки, високи каменни арки, сложно изваяни колони — всичко, което имаше и в Зияана, но по-ярко, по-живо, сякаш Зияана беше просто опит за имитация. Бях открила нещо истинско тук.
В двореца също имаше портокалови дървета, натежали от плод, смокини, които тепърва щяха да разцъфнат, и тънки като скелети маслинови дървета с лъскави листа, които се вееха лениво на вятъра, докато навлизахме все по-навътре в двореца. Покоите на Марам — моите покои — деляха един вътрешен двор с тези на Идрис — кръгъл, настлан с павета и с весело бълбукащ фонтан в центъра. Дъното на фонтана беше облицовано с оранжеви и сини плочки, подредени като цветя. От двете страни на входните врати към покоите ни имаше стълбове от оранжева скала като тази, която разкриваше каньонът, гравирани със стари надписи на кушаилски.
Останах права насред двора, докато Тала нареждаше на прислужничките къде да разтоварят багажа ни. Взети заедно, стаите, от които се състояха покоите ми, напомняха на малка касба — всички жилищни помещения бяха ориентирани към двора, включително на горния етаж — с портик и гравирани кепенци, отворени широко, за да може бризът да проветрява помещенията. Оттук можех да видя небето — преживяване, за което не си бях давала сметка, че ми липсва, преди да вдигна поглед.
За момент се разтревожих. Не бях предполагала, че ще настанят мен и Идрис така близо един до друг — макар че нямах представа защо биха ни разделили. Той беше сгоден за Марам и имаше логика да са наблизо — да вечерят и закусват заедно, да могат лесно да отидат при другия, ако пожелаят. Но…
Той се беше оттеглил почти незабавно с оправданието, че го боли глава. Вероятно можеше да останем разделени и нямаше да ми се наложи да се безпокоя за измамата, която трябваше да разигравам пред принца.