Това място оставяше впечатление за любов и грижа, за въздушност — тъкмо обратното на всичко в жилището ми в Зияана. В самото дъно на покоите си забелязах малка дискретна врата от тъмно дърво, а до нея висеше запален фенер. Взех го в ръка и след като хвърлих бърз поглед наоколо, отворих вратата. През нея полъхна свеж ветрец и когато осветих вътре с фенера, видях каменно стълбище, което водеше надолу.
Знаех, че би трябвало да води към катакомбите. Уздад беше известен с тях — километрични коридори, които свързваха различните подземни кладенци или пък водеха извън палата. Стотици истории за кралски особи, изпаднали в беда, завършваха с тяхното бягство през катакомбите, от които изходът беше някъде далеч в пустинята. За пръв път от месеци щях да прекарам няколко часа сама и да разполагам със собственото си време. Можех да проуча това място. Да бродя из катакомбите, останала без господар.
Чух ромолене на вода още преди да стигна до подножието на стълбите. Бях очаквала огромна пещера — открито пространство с щръкнали от земята сталагмити. Вместо това открих коридор, осветен с проблясващите пламъчета на стенни свещници. От едната страна минаваше канавка, чиито води се плискаха срещу редиците колони, а от другата страна имаше стенопис, на който беше изобразена Масиния и който сякаш продължаваше безкрайно напред в мрака с разказ за живота й. Детството й в пустинята, отвличането и бягството й, срещата й с теслита, юношеските й години и така нататък, и така нататък. Бях омагьосана от изображението й на гърба на кон, с черна роба, развята от невидимия вятър. Онова, което ме заплени, беше лицето й — тъмно и сурово, с пронизващ яростен поглед. Не знаех как да я опиша — беше така красива, сякаш парче от нощното небе бе паднало сред хората. Кожата й беше тъмна, челото — високо, а бузите й сякаш бяха изваяни от камък. Както винаги непокорната й коса беше сплетена на една-единствена плитка, започваща от темето и с преплетени в нея сребърни украшения.
Конят й се беше изправил на задни крака, но тя се беше задържала на седлото без капка страх, че може да падне. На челото й беше инкрустирана със злато короната на Дихиа. Вместо пустинното небе зад нея се простираха крилете на теслита, вдигнал високо глава.
Масиния бе направлявала собствения си път във всеки миг от живота си. Беше избягала от похитителите си, беше открила любовта — макар и да не беше успяла да спаси мъжа — и беше обединила племената. А в края на дните си, когато бе усетила, че е време за това, просто бе напуснала историята и се бе възкачила на небето.
Моят живот представляваше поредица събития, които ми се случваха — а исках така отчаяно да съм способна да упражнявам контрол върху него, като Масиния. Да видя отново семейството си, Хуснаин. Да се сдобия с нейната сила, нейната решимост, нейната вяра.
— Ето къде си била!
Гласът на Идрис ме накара сепнато да се завъртя на пета.
— Какво правиш тук?
Сърцето ми биеше лудешки, а гласът ми трепереше. Въпросът прозвуча не просто настоятелно, а направо ядосано.
Той вдигна вежда и взе фенера от ръката ми.
— Прислужницата ти ми каза, че си тук. Досега не си проявявала интерес към катакомбите, затова исках да проверя какво те е заинтригувало така — отговори той и присви очи изпитателно. — Не те смятах за масинийка, братовчедке.
Намръщих се.
— За каква?
Аз, разбира се, знаех думата, но това не се отнасяше за Марам. Той направи жест към стенописа.
— Поклонничка на Масиния.
Поклатих глава и пак се обърнах към стената.
— Не й се моля, ако това имаш предвид. Мъртва е — не може да ме чуе.
— Защо тогава изглеждаш така, сякаш си влюбена в нея?
Дори майка ми беше коментирала факта, че чувствата ми към Масиния са по-силни от тези на повечето вярващи. Упрекнах се, че си бях позволила да го покажа.
— Не е така — казах сопнато и си взех фенера.
Доколкото можех да разбера, Марам не вярваше в нищо. Майка й беше починала, преди да може да й предаде своята вяра, а и роднините й по ватийска линия не си бяха направили този труд.
Идрис ме хвана за китката и пак вдигна вежда.
— Никога не сме имали тайни един от друг.
Наложих си да демонстрирам твърдост въпреки усмивката му и поклатих глава.
— Никакви тайни нямам — казах. — Стенописите са красиви, затова слязох да ги поразгледам.
Той се отдалечи малко по-напред и прокара пръст по очертанията на кушаилските надписи. Това беше първото й откровение — скрита в една пещера, с книга с празни страници, отворена в скута й, а надписите представляваха първите редове от „Заветът“.