Музиката стихна и мислите ми се върнаха към предишната вечер и признанието ми пред Идрис.
Малка частица от мен ми нашепваше да не му се доверявам. В Зияана нямаше доверие — обитателите й не можеха да си го позволят. Но сега не бяхме в Зияана. Доказателството за неговото доверие беше самият факт, че не ме беше застигнало никакво наказание. Поне засега тайната ми беше в безопасност, както и аз самата. За момент ме обзе тревога — какво щеше да се случи, ако решението да му се доверя се окажеше грешка? Можех ли да си позволя такъв риск? Но после си напомних, че няма значение — вече нямах избор.
Покоите на Марам и Идрис се намираха близо до центъра на двореца, но същинското му ядро представляваше въздушен просторен комплекс от открити дворове и пътеки във всички посоки. Извадих една от многото книги, подредени на лавицата в стаята ми, и излязох навън. След като разпитах една от прислужничките, се отправих по посочения от нея път към един от малкото басейни в Уздад. Катакомбите невинаги водеха към празни стаи или храмове. Този пасаж излизаше в една изкуствена пещера, издълбана направо в скалата на каньона. Стените й бяха загладени, а дъното на басейна — настлано с яркооранжеви и зелени камъни. Тревата около него беше подрязана, имаше пътеки и павилиони. Различих силуета на Идрис в отсрещния край на басейна, близо до ръба. Плуваше с бавни лениви движения под водата.
Нито аз, нито Марам можехме да плуваме, затова се настаних на една от големите възглавници и се излегнах по дължината на дивана с книгата в ръка. Бях я взела, без да я погледна, но сега забелязах, че е детска книжка, изцяло на кушаилски. Представляваше сборник от народни приказки и легенди, с позлатени ръбчета на страниците и десетки умело нарисувани илюстрации на митични създания.
Историите ме погълнаха. Не бях чела на кушаилски, откакто бях пристигнала в Зияана, и също като толкова много от останалите неща, които бях открила в Уздад, това преживяване будеше у мен смесица от скръб и радост. Част от мен се чувстваше така, сякаш отново се намирам на пазара в Кадиз. В средата седяха старици, безобидни в очите на ватийците, и разказваха стари приказки. С Кхадижа редовно се измъквахме от задълженията си и отивахме да седим в краката на един или друг разказвач и да слушаме историите им за теслити и афарити, пристигнали в света ни, за да отнесат със себе си един или друг герой. Кхадижа открай време обичаше най-много романтичните истории, любима й беше легендата за Бадр, който пътешествал чак до града на теслитите и се оженил за една от тамошните принцеси.
Плискането на вода в стените на басейна и нечие изпръхтяване ме изтръгнаха от унеса. Идрис беше излязъл от басейна и сега стоеше на ръба му с лице към мен, приглаждайки тъмната си коса назад от лицето. Бях свикнала с широкоплещестите фигури на фермерите в нашето село. С приятелките ми ги наблюдавахме тайно, докато жънеха на полето — голи до кръста, тъмнокожи, красиви и може би някой ден — съпрузи. Колкото повече приближаваше навечерието на пълнолетието, толкова по-опасно до границата на благоприличието флиртуваше Кхадижа. Първо започна да им носи храна и вода, а после — нищо друго, освен самата себе си. Беше по-смела от мен и по-решена да вземе онова — и онзи — когото пожелаеше, без да се обръща назад.
Никога не съм била такова момиче — спомените за споровете с братята ми се открояваха ясно в съзнанието ми. Освен това, никога не бях желала някого от тях. Не и истински. Бях флиртувала, да, но бягах от сериозните връзки. Бях доволна във фермата на родителите си, със стиховете за компания.
Но днес усетих как бузите ми поруменяват и не можех да откъсна очи от широкия гръб на Идрис, когато той се извърна — или от капките вода, които се стичаха от косата му по раменете. Не бях забелязала колко е дълга досега, тъй като бе къдрава около ушите и на нивото на брадичката, но мокра и прилепнала към тила стигаше почти под раменете му. Кожата му имаше топъл, тъмнозлатист оттенък, но няколкото часа на Гибра вече я бяха накарали да придобие загар, по-близък до бронзовото. Все още мокър и окъпан в слънчеви лъчи, той сякаш сияеше — като че ли се беше появил тук от някакъв друг свят. Духовете, наречени афарити, които крадяха любовници, за да ги отведат със себе си, обикновено бяха жени, но днес бях готова да повярвам, че Идрис е пристигнал в Уздад, за да си намери невеста.
Принцът се обърна, за да си вземе кърпа, все още без да забележи, че седя в павилиона зад него. Над лакътя му имаше татуиран черен кръг, приблизително с размера на дланта ми. Взрях се в него в опит да проумея значението му. Не успях да потисна изненаданото си възклицание, когато осъзнах какво представлява.