Разбирах какво диктува разумът, но все пак не можех да се отърся от мисълта, че той продължава да усеща присъствието ми също толкова остро, колкото аз неговото, докато излизах от пещерата, за да се върна на открито.
18
Заспах и сънувах.
Навечерието на пълнолетието отиваше към своя край. В ефирния свят на сънищата празненството продължаваше, необезпокоявано от нищо. Дърветата бяха обкичени с малки светещи сфери, а мелодията на лютня изпълваше въздуха, водена от ритмични удари на бендир. На вятъра прошумоляха криле, но не се появиха птици. От раменете ми се свлече наметало — черно, с избродирани със златни конци пера. „Същото като на Масиния“ — каза гласът на майка ми. Засмях се, макар сама да не разбирах на какво. В средата на двора танцуваха приятелите ми и ми махаха с ръце да се присъединя към тях.
— Виж — прошепна седналият до мен Хуснаин. — Вдясно от теб.
Идрис!
Беше застанал до по-големия ми брат, облечен като един от нас, ведро усмихнат. Азиз беше по-висок от него, знаех това със сигурност, но тази вечер изглеждаха еднакви на ръст. Азиз го потупа по рамото, после посочи към мен.
Усмивката на Идрис се измени, когато очите ни се срещнаха. По-нежна, по-смела, обагрена от друг вид щастие.
А после сънят избледня. Мекият звън на друга лютня ме беше разбудил. Мелодията, която звучеше в съня ми, не беше спряла. Изправих се от леглото така, сякаш от гърдите ми се точеше нишка, която бавно ме придърпваше все по-близо и по-близо до звука.
В задния ъгъл на двора се виждаше ниска дървена порта, която водеше към малка градинка. Там открих Идрис, седнал до една маса върху купчина възглавници. Градината не беше и наполовина толкова голяма, колкото вътрешния ни двор, и от всички страни я заобикаляха дървени решетки, покрити с цветя. Точно до Идрис имаше дърво, в чиято сянка той се беше настанил с лютнята в скута.
Положи длан над струните, за да затихнат, когато дървената портичка се затвори след мен.
— Събудих ли те?
Поклатих глава. Толкова много приличаше на онзи негов образ, който бях сънувала! Косата му падаше под брадичката, а наболата му брада беше пораснала още малко. Носеше джелаба, макар че ръкавите й бяха по-къси от обичайното, и нямаше качулка.
— Ще… Ще те оставя да свириш — казах най-после и се обърнах да си вървя.
— Добре дошла си да останеш — каза той.
Поколебах се. „По-добре да си тръгна“ — помислих си. Колкото по-дълго време прекарвах с Идрис, толкова по-лесно беше да забравя кои сме. Той — принц, а аз — на практика робиня. Тази история нямаше да завърши с щастлив край. Нямаше как да стигнем до него.
И все пак…
— Закуси ли вече? — попитах.
Върнах се с поднос с чай, хляб и малко масло. Той си играеше със струните на лютнята, докато аз му налях чай и оставих чашата до лакътя му. Беше облегнал една възглавница на дървото и ми направи знак с ръка да се настаня на нея. Седнах удобно, с чашата чай, която приятно затопляше ръцете ми, и затворих очи, заслушана в мелодията, която той засвири.
Сърцето ми откликваше без усилие на всяка промяна в музиката, всяко ускоряване и забавяне на темпото. Запитах се кой ли го е научил да свири. Не можеше нито да говори, нито да чете на кушаилски, затова кой ли си беше направил труда да му помогне да усвои кушаилски инструмент така добре? Положението му на принц сигурно означаваше, че би му било лесно да се сдобие с учител, но да се научи да свири беше нещо съвсем друго. Ватийците не бяха забранили всички културни и религиозни практики, но позицията им по тези въпроси беше ясна. А сред махзените щеше да бъде още по-лесно да надушат такова хоби.
Мелодията се промени отново и аз отворих очи.
— Знам тази песен — казах с усмивка.
Той ми се усмихна в отговор.
— Ще я изпееш ли?
Засмях се.
— Имам глас на селянка.
— Значи със сигурност е прекрасен.
Сдържах се да не го нарека „ласкател", но по погледа му прочетох, че е забелязал насмешливото присвиване на устните ми. Запях. Песента беше стара, навлязла в Кушаила от юг. Разказваше се за момиче, което се разхождало в една градина и срещнало един мъж, който се люлеел и пеел. И макар че умолявала за милост, нищо вече не можело да я спаси от любовта — нито пък самата тя била сигурна, че наистина иска да бъде спасена. Звуците на лютнята отшумяха, преди да свърши песента, и думите увиснаха във въздуха.
— Ти… — започна Идрис, но млъкна.
— Аз?
Смущавах се, когато той се вглеждаше в мен така, както в този момент. Не критично, но зорко. Не пропускаше нищо, когато ме наблюдаваше така — и в крайна сметка винаги научаваше по нещо, което не исках да разбира. Спомних си как се беше досетил коя съм, как беше прозрял истината след седмиците усърдно обучение. Щеше ли да бъде в състояние и друг да направи същото? Ядосвах се сама на себе си, задето се провалих, но истината беше, че той не просто беше видял, че не съм Марам — беше забелязал всички онези следи, които подсказваха коя съм аз.