Седяхме така близо един до друг, така че той с лекота протегна ръка, отметна косата ми зад рамото и подръпна верижката, окачена на шията ми. Хванах го за китката, за да го спра, но пръстите му вече бяха намерили висулката. Беше дълга колкото половината ми палец и съвсем малко по-широка. От едната страна беше изваяна така, че да изглежда като реалистично очертана ръка, а от другата беше гравиран стих от „Заветът“.
„Вярвайте, защото Ние знаем неща, непознати за вас. И виждаме неща, невидими за вас.“
Марам никога не би си сложила такова украшение.
— Останало е от предишния ти живот? — промърмори той.
Желанието да му отговоря остро се изпари, когато срещнах погледа му.
— Не ми е останало нищо от него.
Бях го открила преди два дни, скътано сред бижутата на Марам. Вероятно беше подарък от вдовицата, който принцесата така и не си беше сложила, или пък бижу, изработено по поръчка преди смъртта на майка й. Тези висулки бяха често разпространени сред дихийците и особено сред кушаилците. Носеха ги, за да пъдят злото и да привличат доброто, да отблъскват завистливите погледи и да пазят най-ценните притежания.
Идрис сведе поглед към висулката, за да я разгледа пак.
— Не ти ли харесва? — попитах го.
— Не се уповавам на такива неща да ме пазят.
— На какво тогава?
— Сам на себе си — отговори той и остави висулката да падне от пръстите му.
— Никой не може да оцелее сам, Идрис.
Той се загледа в мен за момент.
— Ти си била сама.
— Не напълно — казах, като обвих пръсти около висулката. — Имах надежда.
— Амани… — започна той, а аз застинах. Все още беше ново за мен да го чуя да ме нарича по име. — Имам една молба.
— Да?
— Искам да разкриеш истинската си самоличност пред вдовицата, когато се срещнеш с нея днес — каза той. — И пред Фурат. Аз няма да издам тайната ти. Никой от нас няма да го направи. Но те заслужават да знаят. Това е техният дом.
Вече бях рискувала живота си, като му се доверих да знае истината. Да кажа и на други… Не можех и да си го помисля.
— Знаеш, че искаш от мен твърде много, затова защо изобщо си правиш труда?
— Вдовицата ми е като родна баба — каза той. — Много съм привързан към нея. А вече е понесла предостатъчно. Тя е кушаилка, но никой от наследниците й не говори на родния й език. Никой от тях не знае старите песни, легендите. Прекалено опасно е. Отстъпила е дома и трона си пред чуждоземците.
Всички ние бяхме отстъпили домовете си пред чужденците. Такова беше положението навсякъде. Но повечето от нас имаха семейства, които да ни утешат в трудните моменти — баби и дядовци или внуци, или поне приятели, които бяха преживели ужасите на войната. Имахме роден език, който да ни служи за пристан, и легенди, които да ни топлят. На вдовицата не й беше останало нищо такова. А тя не беше започнала като кралица на малка ферма — някога беше управлявала света, а сега беше затворена в плен на тази луна. Усетих как сърцето ми омеква, а това беше опасно.
— Ами Фурат?
— Ясно ти е какво е отношението на Марам към нея. Когато посещава Уздад… Тя мрази да бъде тук и си го изкарва на нея. Братовчедка ми се чувства така, сякаш всяка минута е като бомба, която може да избухне. Искам да й позволя да си отдъхне от това.
Той положи длан върху моята и леко сведе очи.
— Не прави така — засмях се аз. — Не сме в Зияана.
Той се ухили широко и ме стисна за ръката.
— Това „да“ ли означава?
— Действал ли е този номер на някого преди?
— Амани!
Устоях на импулса да прехапя долната си устна.
— Това е огромен риск — прошепнах.
— Ще се погрижа нищо да не ти се случи.
— Колко кавалерско от твоя страна — казах сухо, а той само се усмихна още по-широко.
— Това „да“ ли означава? — попита пак.
— Да — казах най-накрая. — Ще го направя.
— Благодаря. Нямаш представа колко много значи това за мен — усмихна ми се той ослепително и ме целуна по бузата.
Замръзнах на място, с ръка, все още в неговата, и се втренчих в лицето му неразбиращо. Отне му секунда да осъзнае какво е направил. После вдигна ръка към бузата ми и прокара палец по мястото, което току-що беше целунал.