Не помръднах, нито пък можех да откъсна очи от неговите. Чувствах се така, сякаш пазим равновесие на ръба на нож — на опасна територия, в която си бях обещала да не навлизам. Той ме следеше също толкова внимателно, колкото аз него, с все още опряна на бузата ми ръка и с очи, впити в моите.
— Ето къде сте били — нахлу Тала задъхано в градинката. — Търсих ви навсякъде! Очакват ви в покоите на вдовицата за обяд. Дихиа! Та ти дори не си облечена още.
Идрис ми помогна да се изправя на крака, но не ме пусна, когато понечих да се отдалеча. Гледаше ме по същия начин, както вчера — сякаш се опитваше да чуе истината в мълчанието ми. Пръстите му докоснаха бузите ми леко като перце, после се спуснаха надолу към шията ми. Усетих гореща тръпка в стомаха, пръстите ме сърбяха, а очите ми не можеха да се откъснат от него. Остротата в погледа му беше изчезнала напълно, но онова, което я беше заменило, ме плашеше още повече. Изражението му беше като на човек, прекрачил границата.
Почувствах как търси да му откликна със същото.
— Ваше Височество — сопна се Тала, но дори това не беше достатъчно да ни изтръгне от унеса и да ни раздели.
— Ще кажеш на вдовицата днес, нали? — попита той достатъчно тихо, че да не ни чуе Тала.
Кимнах, все още неспособна да проговоря. Отстъпих крачка назад, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми.
Накрая се усмихна и посочи към Тала:
— Вече става нетърпелива.
Отдалечих се, без да се обръщам назад.
Тала втри благоуханни масла в косата ми и я разреса. Долових как ми хвърля тревожни погледи, но не казваше нищо.
— Да я сплета ли в гибрански стил? — попита ме тя, след като остави гребена.
— Какво представлява той?
— По-малки плитки, обвити с плат — обясни тя.
Кимнах.
В покоите настъпи продължителна тишина, като се изключеше звукът на гребена през косата ми и едва доловима мелодия — струнни и ударни инструменти се чуваха от някой далечен коридор. Усетих как възелът в стомаха ми се разплита, докато минутите се точеха една след друга. В Зияана имах чувството, че прекарвам половината си време да разделям света между този на Марам и своя собствен. Границите никога не бяха ясно обособени — или поне на мен ми се струваше така. Това донякъде се дължеше и на факта, че не можех да се разгранича от ролята, която играех. Всеки път, когато излизах от стаята си като Марам, усещах как в тъканта на образа на Нейно височество се вплитат все повече нишки от самата мен.
Но този миг сякаш принадлежеше само на мен. Идрис вече ме познаваше по име, а скоро същото щеше да се отнася и за вдовицата и Фурат. Молбата му ме плашеше, беше рисковано, независимо колко голямо доверие му имах. Но изпитвах и известно въодушевление при мисълта, че още хора ще разберат коя съм в действителност, че щях отново да мога да бъда Амани, че ограничените мигове на облекчение и спокойствие, което Идрис ми беше дал, можеха да се разраснат още.
На масата имаше наскоро запалена ароматна пръчица, чиято струйка дим се издигаше във въздуха и се виеше лениво, осветена от слънчевите лъчи на късното утро.
— Тала?
Тя изхъмка.
— Какво е станало с родителите на Идрис?
Тя прекрати работата си за момент и срещна погледа ми в огледалото.
— Не знаеш ли? — попита после, а пръстите й отново се заловиха с плитките.
— Аз съм фермерска дъщеря от забутана луна, нали помниш?
Усмивката й изчезна.
— Знаеш ли за втората обсада на Уалили? — попита тя, а когато кимнах, продължи: — Салихите, семейството на Идрис, били начело. Имало и други, разбира се, но те били най-великата военна сила в света преди окупацията и се опълчили на нашествениците.
— По време на обсадата ли са загинали?
Тала поклати глава.
— Капитулирали, след като починала кралица Наджат, в съответствие с последната й повеля. Но всички знаехме, че Матис няма да ги помилва. Никога не беше проявявал милост, а и още беше началото на режима. Нямаше начин да склони на това.
Кимнах отново, вече разбирах и започваше да ме обзема страх. Човекът, оцелял след обсадата и татуирал кхитаама на Идрис, трябва да е разбирал, че на хоризонта се задава още по-ужасяваща буря. Че може да пристигне имперската стража, че може да избухне нова война, че Матис ще ги подложи на жесток необратим удар.
— Нямаше съд. Нямаше предупреждение. Мина една година. И една нощ ватийските войски нахлули в укрепленията на всички семейства, които им се противопоставили, извлекли ги от леглата и ги застреляли.
Сърцето ми се сви болезнено. Чистката.