— Идрис е оцелял?
— Пощадили живота му — поправи ме Тала. — Всеки, който оцелял след Чистката, бил оставен жив умишлено, като напомняне за всички останали.
— Трябва да е бил на не повече от…
— Бил е на десет — прекъсна ме Тала, докато връзваше яркочервена панделка в края на поредната плитка.
Достатъчно голям, за да си спомня. Не мъглявото знание, че ти се е случило нещо, а истински спомени — ярки и отчетливи в ума му. А аз в своето невежество ги бях събудила отново. Бях му дала да опита от сладкия, но и горчив вкус на онова, което беше загубил. Това беше наследството му, да, но наследство, неразривно свързано с кръвта и нещастието.
Почувствах се така, сякаш съм открила нова синина по собственото си тяло — прясна, уязвима и мека, тепърва на път да се оцвети от напиращата кръв.
— Амани?
Примигнах и съсредоточих поглед върху Тала в огледалото. Долната ми устна се беше зачервила от нервно хапане. Тала ме наблюдаваше загрижено, но и с доза от обичайната си сдържаност. Последната плитка вече беше готова, тя ги вдигна всичките наведнъж и ги завъртя на нисък кок на тила ми. Червените панделки се преплитаха през него, а крайчетата им се вееха леко. За завършек ги покри със сребърна мрежичка, украсена с дребни монети. Накрая дойде и седна до мен.
— Не можеш да оправиш нещата — каза тя, като ме хвана за брадичката. — Разбираш ли ме? Той не е твой, че да му помагаш, той принадлежи на друга.
— Зная — казах и се изправих на крака.
Колко ли от чувствата ми можеше да прочете тази жена по лицето ми? Предполагах, че никак не е трудно да се досети.
Тя замълча, докато се обличах. Едва когато се изправих пред огледалото и зърнах собственото си изражение, разбрах източника на безпокойството й. Изглеждах като замаяна, подчертаните ми с молив очи бяха разширени, долната ми устна — зачервена от тревогата. Не можех да позная момичето, което отвръщаше на погледа ми в огледалото — така дълбоко влюбено, както никога не си бях представяла, че е възможно. Обърнах се към Тала, която само поклати глава.
— Амани — продума после, когато се отправих към покоите на вдовицата. Изглеждаше истински разтревожена. — Спри. Докато можеш.
Спомних си дланта на Идрис върху моята и усетих как нещо стяга гърдите ми в болезнена хватка. Дори да можех, не бях сигурна, че искам.
Очите на Тала продължиха да се взират настойчиво в лицето ми, така че накрая кимнах и продължих напред.
19
Обикалях нервно пред входа на крилото на двореца, където живееше вдовицата. Покоите й се намираха в противоположния край на Уздад, а стената на каньона им служеше за задни стени. За да влезеш, трябваше да минеш през огромна двойна врата, която отделяше цялото крило от останалата част от палата. Както повечето други неща в него, и тя беше много красива, но се открояваше заради рисунките, които я обрамчваха. Изобразяваха чифт теслити на пост, всеки протегнал едното си крило в знак на защита. Перата им блещукаха като скъпоценности в различни нюанси — зелено, червено, синьо, лилаво — а главите им бяха увенчани с бели пера.
Идрис се появи зад мен, тих като сянка, и ме улови за китката. Бях увила верижката на колието си около пръстите, без да се усетя, но дори това не беше в състояние да отвлече вниманието ми. Двамата продължихме да стоим мълчаливо, докато той разплиташе накита от пръстите ми. После каза тихо:
— Благодаря ти, че ще го направиш. Знам, че рискуваш много. Но нямаше да те моля за това, ако не беше важно.
Кимнах, без да вдигам глава.
— Зная. Но това не го прави по-малко… Все пак се тревожа.
Вдовицата не се изправи от стола си, когато влязохме, но Фурат го направи. Отпуснах се на една от възглавниците на пода и двамата с Идрис миг по-късно направиха същото. Вдовицата не отклони поглед от отворения прозорец, нито пък поздрави някого от двама ни.
Приликата на Иту бинт Зияд с внучката й, с мен самата, ме порази толкова, че не можех да проговоря. Ъгловатата й брадичка, широките устни, очите, обрамчени от бръчки. Приличахме си до такава степен, че можеше да бъде собствената ми баба.
Продължавах да се взирам в нея, когато тя вдигна очи и улови погледа ми. Трудно ми беше да не трепна, когато видях изражението й — възрастта и скръбта явно бяха оставили дълбокия си отпечатък върху нея и не можех да позная дали винаги изглежда по този начин, или само в присъствието на Марам. Не можех да си представя какво им е — нито на вдовицата, нито на принцесата. Едната беше принудена да се изправи очи в очи с доказателството, че не е успяла да защити народа си, а другата — с факта колко ясно вижда в нея баба й именно този провал.