Твърдяха, че са запалили пожара заради „бунтовниците“ тук. Но единственото доказателство, че сред нас е имало укрити бунтовници, с което разполагаше стражата, беше фразата, за която разказваха, че е била издълбана на стената на къщата до портата на селото.
„Кръвта никога не умира. Кръвта никога не забравя.“
Беше от „Заветът на Дихиа“ — повечето хора я приемаха като символ на издръжливостта и способността ни да оцеляваме. Но според някои означаваше, че Масиния може да се завърне — че кръвта й ще я призове да се възроди под една или друга форма. Независимо в кое значение вярваха повече, напоследък бунтовниците я използваха като боен вик по-често от всякога.
Сега малката групичка колиби и къщи в покрайнините, както и къщите около портата, представляваха купчини отломки. Хората, които бяха живели там — онези от тях, които бяха оцелели — се бяха скупчили около запаления на открито огън. Когато ги погледнах, сякаш ме жегна вина — семейството ми нямаше много, но домът ни още беше непокътнат и нямаше да гладуваме като тях.
Пъхнах ръка в чантата си и намерих хляба, който бях опекла сутринта за празненството по случай навечерието на пълнолетието. С майка ми прекарахме часове пред фурната на селцето заедно с останалите момичета, които щяха да празнуват, и бяхме приготвили достатъчно хляб за цялото село. Имахме толкова много — можех да си позволя да отделя няколко самуна.
Азиз положи длан на рамото ми и поклати глава, сякаш беше отгатнал какво смятам да направя.
— Наблюдават ги — каза с тих глас. — От стражата подозират, че сред тях има прикрити бунтовници.
Преглътнах яда си и извърнах поглед.
— Трудно е — продължи той, като ме стисна леко за рамото. — Но помисли за родителите ни, Амани. Какво ще правят те, ако те арестуват, задето си дала храна на бунтовниците?
Втренчих се в земята. Беше прав. Той знаеше по-добре от мен каква цена плащаш, ако те помислят за бунтовник. В крайна сметка отдръпнах ръка от чантата си и го оставих да ме поведе напред, далеч от нивите и бежанците.
Накрая пристигнахме в старата касба, далеч отвъд границите на селото. Представляваше стара сграда, поредното запуснато имение сред множество запуснати къщи сред палмови и смокинови дървета. Някога може би бе принадлежала на заможно семейство, но сега предоставяше подслон на фермерите и селяните по време на такива нощи. През счупените прозорци се процеждаше светлина, а свистенето на вятъра и звуците на животните се смесваха с далечни мелодии. Сред нощното небе над касбата се носеше родната ни планета, Андала, увиснала отгоре като узрял портокал. При тази гледка беше лесно да забравиш всичко останало — бедността ни, господството на ватийците и призрака на загубата, който витаеше около родителите ни всеки ден.
Пристигнахме достатъчно рано, че да можем да подредим двора и да се облечем. Всички момичета, които щяха да навършат пълнолетие тази вечер, разполагаха със собствени стаи, в които да се приготвят преди церемониите. Приятелското бъбрене около нас ту стихваше, ту се усилваше отново, докато майка ми ми помагаше да си облека кафтана и да си сложа бижутата.
Трепнах от нервно вълнение, когато се погледнах в огледалото. Приликата между мен и майка ми беше почти зловеща. Тя беше по-висока, но кожата ни имаше един и същ оттенък на кафявото, имахме еднакви остри скули и още по-остра брадичка. Косата й беше гъста и къдрава и откриваше твърде високо чело — също като моята.
Но приликите свършваха дотук. Майка ми беше преживяла безброй ужаси и никога не говореше за тях. Но силата й беше очевидна за всекиго, който си направеше труда да се вгледа в нея. Беше непоклатима, а аз — аз не бях като нея. Допадаше ми да си мисля, че съм смела и изпълнена с решимост, но още не се бях изправяла пред никакви изпитания. Не бях страдала така, както беше страдала тя, и при самата мисъл за това ме побиваха тръпки. Как можех да започна живота си като възрастен човек, как можех да очаквам да стана жена, когато не можех дори да си наложа да си представя през какви трудности е преминала майка ми? Как щях да преодолея трудностите пред мен?