— Я‘бнати — поздрави ме тя на кушаилски. „Дете.“
Не бях сигурна какво ме подтикна да кажа думите на кушаилски, но направих именно това.
— Ваша Светлост Султана! Аз не съм Марам.
Фурат отскочи назад сякаш я бяха зашлевили. Сигурна бях, че никога не е чувала Марам да говори на кушаилски. Вдовицата само се облегна назад, а лицето й придоби спокойно, сериозно изражение. От мъката и умората нямаше и следа. Предполагах, че след войната не са останали много неща, които да са в състояние да я изненадат или да я накарат да покаже изненадата си.
— Коя си тогава? — попита ме на кушаилски.
— Двойничка, използвана за неин заместник.
Очите на вдовицата останаха втренчени в лицето ми. Гледаше ме замислено, сякаш преценяваше всяка моя черта една по една.
— Име?
— Амани, саидати.
— Кадизия? — попита най-накрая тя. „Кадизийка ли си?“
Кимнах колебливо. Устните на Султана трепнаха в усмивка.
— Брат ми отрасна на Кадиз — каза все още на кушаилски. — Местното наречие на кушаилския често изпуска съгласни, отне му години да се отърве от този навик. Аджи.
„Ела“
Тя ми махна с ръка да се приближа и след като хвърлих поглед на Идрис, който ми се усмихна окуражително, се изправих и отидох да седна до нея. Усетих кожата на дланите й върху лицето си суха, а пръстените й — хладни.
— Колко необичайно! — каза, когато ме пусна. — Как стана така, че зае мястото на внучката ми?
Фурат ни следеше любопитно с поглед. Дадох си сметка, че не може да разбере какво си говорим, и минах на ватийски.
— Имперските дроиди нахлуха по време на навечерието на пълнолетието ми. — Усещах как намирам думите по-лесно, след като вече го бях разказвала веднъж. — Сканираха лицето ми, отвлякоха ме и ме затвориха в Зияана. Бях… бях обучена за двойничка на Марам, за да мога да заемам мястото й.
Вдовицата вдигна вежди.
— Мястото й ли?
Сведох поглед. Не исках да обиждам вдовицата, но тя вероятно знаеше каква ненавист буди у обикновените хора Марам.
— За нея не е безопасно да излиза навън — казах накрая.
— Народът я мрази — уморено се съгласи вдовицата. — Тъй като не си е дала труда да заслужи любовта им.
— Да, саидати.
— Ватийците не вдъхновяват особена обич — продължи тя. — Нито умеят да я получават, предполагам.
— Саидати?
— Заобикалките не са ни в кръвта — каза тя и долових частица от тона на Марам в резкия й глас. — С внучката ми сме отчуждени една от друга. Предполагам, че именно затова те е изпратила да дойдеш вместо нея, защото и за двете ни е трудно да се срещаме. И заради бунтовниците.
— Саидати?
— Бунтовниците, които според баща й имат нещо общо с мен.
Умората отново се беше прокраднала в гласа й. Чух онова, което остана неизречено: „Бунтовниците, с които не общувам“ Беше воювала срещу собствения си брат в гражданската война, но когато я погледнех сега, ми беше трудно да повярвам, че би избила малкото останали членове на семейството си.
Склоних глава. Какво можех да кажа? Нямаше как да я утеша. Марам неколкократно беше доказвала пред мен всички твърдения на вдовицата.
— Е — каза тя. — Разкажи ми за теб. Семейството ти?
— Още са на Кадиз — обясних. Тя наклони глава и зачака да продължа, затова допълних: — Майка ми и баща ми имат ферма там, обработват я заедно с братята ми.
— Повече от един?
Леката ми усмивка трепна.
— Двама — казах, вече с по-мрачен тон.
Липсваха ми във всеки миг от всеки ден — как иначе? За хиляден път отправих молитва Хуснаин да не е пострадал тежко през онази вечер в касбата. Всички да са добре.
— Аз съм най-малката — довърших.
— А, най-скъпото съкровище на баща ти, значи?
За пръв път от дълго време усетих на лицето ми да разцъфва широка усмивка.
— Може би — отговорих. — Аз съм му любимка. Много неща ни свързват.
— О?
— Преди окупацията беше ботаник. Учеше ме, преди… Е, преди.
Идрис стисна леко дланта ми под масата и се улових, че пак се усмихвам.
— Обичаше поезия също толкова, колкото и аз, и ме научи и на това, когато майка ми не гледаше.
Фурат издаде тихо възклицание под нос, но поклати глава, когато се обърнах към нея.
— С мен беше същото — каза вдовицата. — Брат ми приличаше на майка ми, а аз — на баща ми. Често ходехме на лов заедно.
Бузите започваха да ме болят, така широко се усмихвах.
— На Кадиз нямаме такъв обичай. Поне не и сега.
— Да, предполагам, че е така. Преди можехме да ловуваме тук, но сега свободата ми е ограничена… Ватийците отказват да ме допуснат до старите ни имоти на юг — каза тя и затвори очи за миг. — Имаше времена, в които не бих приела ничии забрани. Когато можех да отида където си пожелаех.