— Съжалявам, саидати.
Тя се усмихна.
— Спести си съжалението за младите и мъртвите, момиче. На мен няма да ми помогне.
Минутите се точеха, докато продължавахме да разговаряме. Мислех, че съм споделила всичко, което имах за разказване, с Идрис, но колкото повече въпроси ми задаваше вдовицата за семейството и приятелите ми, толкова повече неща имах да кажа. На свой ред я слушах, докато ми разказваше за детството и младостта си. Ясно беше, че я боли да говори за живота преди нашествието на ватийците, че радостта от спомените за добрите времена се вгорчава от мисълта, че никога повече нямаше да се върнат.
Беше… Няма думи, с които да опиша какво беше усещането да седя до нея и да разговаряме на кушаилски. Като че ли пак можех да вляза в собствената си кожа. Познавах това момиче, момичето, което се усмихваше и говореше за семейството си без мъка в гласа. Което се вслуша в мелодията на двора и позна песента. Което се смееше, когато някое момче се пошегуваше, за да я разведри.
Идрис изглеждаше по-спокоен, отколкото го бях виждала досега. Раменете му бяха отпуснати, непрекъснато се усмихваше на вдовицата и й сипваше още чай, без да го моли. Дали можеше да го прави, когато беше тук с Марам?
— Не съм те виждала да се усмихваш така от много време насам, братовчеде — отбеляза Фурат.
Той изхъмка нехайно.
— Не говори небивалици — отвърна. — Непрекъснато се усмихвам.
— Има усмивки — каза вдовицата, като вдигна чашата си с чай, — а има и усмивки.
Той вдигна рамене, но наведе глава.
— Каза, че името ти е Амани, нали така? — попита ме Фурат, а аз кимнах. — Теб ли видях на Заключителния бал, или братовчедка ми?
— Мен.
Тя се отдръпна назад, а очите й се разшириха леко.
— Можеш да ме смяташ за дълбоко впечатлена — засмя се тя. — Приличаше на Нейно кралско височество до мозъка на костите.
Ухилих се широко.
— Твоят братовчед не е съгласен.
Тя махна с ръка.
— Не всички се взираме за капани във всеки валс.
— Не всички имаме нужда да го правим — намеси се Идрис. — Но ти беше много добра, Амани. Почти не го вярвах, докато не подложи разказваческите ми умения на острата си критика.
— Не бъди толкова нетърпимо скучен тогава — отвърнах, като се опитах да потисна смеха си.
„Ако Хуснаин беше с мен, щеше да си изкара прекрасно“ — помислих си. Той обожаваше да се смее, и още повече когато го правеше на чаша чай и хубави ястия. А с Идрис биха се спогодили чудесно. Или поне на брат ми щеше да му е забавно да го взима на подбив за нескопосаните преводи и разкази.
Вдовицата ни наблюдаваше, най-после отпусната, а на лицето й беше изписана мека усмивка.
— Старият ти живот сигурно ти липсва много — деликатно каза Фурат. — Старото ти… аз.
— Трудно е. По-трудно от всичко, което предполагах, че ще ми се наложи да преживея — отговорих честно. Осъзнах, че не съм се чувствала така спокойна от навечерието на пълнолетието си. — В Уздад можах да си отдъхна.
— Заслужено — отбеляза Фурат. — Радваме се, че си тук с нас.
Вдовицата се изправи на крака, а старите й кости изпукаха тихо.
Идрис скочи и се пресегна за бастуна й, но тя махна с ръка да го спре.
— Не. Момичето. Амани. Отдавна не съм се разхождала в градината.
Принцът протегна бастуна към мен с усмивка. Усетих как ъгълчетата на устните ми неволно се повдигат в отговор. Когато станах и взех бастуна, той ме стисна за ръката.
— Благодаря ти — прошепна.
— Няма нужда от благодарности за онова, което е дадено доброволно.
— Доброволно, но не и лесно. Наясно съм с това.
За миг се втренчихме един в друг и пак ме обля топлина, нова и силна.
— Върви — каза той най-после. — Вдовицата те чака.
20
Същата нощ спах спокойно. Дочувах свистенето на вятъра през каньона и бълбукането на фонтана в дворчето ни, както и десетките други шумове, характерни за голямо имение, което се готви за сън. Звуци, които почти изцяло липсваха в моето крило в Зияана. Събудих се освежена преди изгрева, докато дворецът още спеше. Вместо да будя Тала, се облякох сама. Тя сигурно щеше да получи пристъп, когато забележеше, че съм излязла от покоите си в прост стоманено-сив кафтан, с оскъдни бижута и коса, сплетена на обикновена плитка.
Загърнах се с едно наметало и се запътих през палата към храма.
Дихийският храм изглеждаше аскетичен в сравнение с останалата част от Уздад. Входът му представляваше арка, на която бяха издълбани стихове от „Заветът“, поддържана от две семпли бели колони. Дворът беше постлан с обикновени плочки от сив и зелен мрамор, с един-единствен каменен фонтан в средата и широк пръстен пейки и тръстикови рогозки около него. От три страни го обикаляха коридори с бели колони, които завършваха с елементи от тъмно дърво. Керемидите на покрива бяха боядисани в светъл и весел зелен цвят и се открояваха ярко дори в сумрачната светлина на ранното утро. Тази постройка беше легендарна. Половината й стени бяха докарани на тази луна от развалините по време на една древна междуособна война.