— Това не обяснява защо Марам те мрази — смръщих се в отговор. — Или защо Идрис е сгоден за нея, а ти си била пратена в изгнание.
— Марам… Тя не е способна да мисли трезво за тази половина от родословното си дърво. Баща й я изпратил на Луна-Ваксор след преврата и мисля, че това само е подсилило параноята й. Ватийците не я обичат — не знам дали си наясно с това. Тя не е чистокръвен ватиец в техните очи и онези, които не я мразят открито заради произхода й, я ненавиждат, тъй като тя се превърна в очаквания наследник на имперския трон. Но успяха да й внушат дълбоко недоверие към нас — тя вярва, че ако ми бъде дадена твърде много свобода, бих започнала война срещу нея.
— А Идрис не би ли го направил?
— Ние сме две страни на една и съща монета — каза тя тихо. — Милост и безжалостност. Възпитаха ни да отправяме молитви за благоволението на ватийците и да правим всичко необходимо, за да го задържим.
Не можех да си представя какво е било за Марам да порасне в такава среда — презирана заради произхода си, преследвана от половината си семейство заради кръвта, която тече във вените й. В какъв човек би се превърнало дете, живяло по този начин? В непрекъснато подклаждани страх, омраза и жестокост в името на собственото оцеляване.
Нито пък можех да си представя какво им е било на Идрис и Фурат — ужасени, че до каквато и сигурност да успеят да се доберат, може да бъдат изтръгнати от нея само за миг. Сдържаността и самообладанието им ме изумиха.
— Греши ли тя? — попитах предпазливо. — За теб?
Фурат обмисли отговора си, без да бърза.
— Ако смятах, че съм в състояние, че който и да е би бил в състояние, да я настрои срещу ватийците, не бих се бояла така от бъдещото й властване. Бих се опитала да се сприятеля с нея, да й помогна. Дори бих й се заклела в преданост. Но тя е обърнала цялата планета срещу себе си. Надеждите, че с търпение ще спечелим, започват да отслабват.
Вдигнах поглед към небето. Приближавахме се опасно много до държавната измяна. Нямаше да настъпи нов режим — крал Матис се грижеше за това всеки ден. А приближените на Фурат сред махзените нямаше да я подкрепят независимо до каква степен пропаднеше светът.
Тя положи длан на ръката ми.
— Искаш ли да чуеш какво ми каза баба ми, преди да замина за Зияана?
Кимнах утвърдително.
— Каза ми: „Всички в Зияана ще ти кажат да се примириш с факта, че ще бъдеш сломена. Но не го прави. Дори щастието ти е бунт само по себе си“.
Не се сдържах и отговорих:
— Щастието може да е бунт, но няма да спечели войната.
Фурат пак ме изгледа замислено.
— Не, няма — каза най-после.
Вятърът изсвистя през градината.
— Но има и друг начин.
Тя ме стисна леко над лакътя. Прозвучаха звънчетата, които известяваха отварянето на външните порти, последвани от чаткане на копита.
— Ела. Искам да те запозная с някого.
21
През портите влязоха три тазалжитки — на коне, с дълги тъмносини роби и забулени лица. Две яздеха черни коне, но тази отпред, която слезе първа, водеше снежнобял жребец. Докато вървеше към нас, тя отдръпна булото и си свали тюрбана. Не обели и дума и за разлика от другите две жени, които останаха на конете, не носеше нито меч, нито украшения на кръста си.
С усилие на волята запазих самообладание, когато видях лицето й.
Тази млада жена изглеждаше точно като Масиния.
Трябва да беше съвсем малко по-възрастна от мен, но и значително по-висока. Слънчевите лъчи се отразяваха от тъмната й кожа и блещукаха по сребърните монети, които висяха от ушите й. Ситните къдрици на гъстата й коса бяха сплетени на единствена плитка, която започваше от темето й и се спускаше по гърба като дебело въже. Имаше два черни даана, по един на всяка буза, макар че короната на Дихиа не беше татуирана на челото й. От ъгъла на ухото й започваше белег, който се губеше някъде под челюстта.
Приликата между нея и Масиния беше също толкова безспорна, колкото тази между мен и Марам. Беше по-млада от повечето изображения на Масиния, но острите черти, решително свитите устни, свирепото изражение на лицето — приликата беше поразителна.
Фурат се наведе към ухото ми.
— Няма да те наранят — прошепна, после се отдалечи.
Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, когато си дадох сметка какво се случва. Слуховете за бунтовниците на Кадиз нахлуха в ума ми на ярки проблясъци: Масиния се е преродила и сега обединява бунтовниците. Не беше възможно, нали? А ето че все пак… Пред мен бе живото доказателство. Ето я самата нея — предводителката на бунтовниците. „Кръвта никога не умира“ — това не беше просто пословица. Такава беше истината.