Бях се молила за знак, за надежда, за някакъв смисъл от заточението си в Зияана. В отговор бях получила нещо, което дори не си бях представяла.
— Ще направя каквото поискате.
— Добре — каза Аринаас, сякаш го беше очаквала.
Протегна ръка, обърната с дланта нагоре, и след кратък миг на объркване осъзнах какво иска. Бях виждала само войници да се поздравяват или разделят с това ръкостискане. Пресегнах се към нея, положих ръка успоредно с нейната и я хванах за лакътя. Тя отвърна със същото.
22
Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но аз вече бях будна и се взирах във фонтана във вътрешния двор. Присъствието ми сякаш беше смутило водата и тя се плискаше лениво. Спомних си за думите на Фурат от вчера: „Дори щастието ти е бунт само по себе си“. Откакто пристигнахме в Уздад, бях намерила и двете — щастие и спокойствие в присъствието на Идрис, което не бях усещала от дните преди навечерието на пълнолетието ми, и бунт — бунта, за който бях слушала от малка, но в който не бях вярвала. Знаех какво може да ми струва той — ако ме разкрият, Зияана няма да прояви милост към мен. Но си спомнях и вечерта, когато бях разделена от семейството си, изражението на Хуснаин, когато извика, че ватийците нямат право да ме вземат с тях.
„Ако можеше да ме види сега, — помислих си, — би се гордял.“
На слабата светлина на фенера видях как отражението ми отвърна на погледа ми, накъсано от вълничките по водната повърхност. Познавах това момиче — с облите бузи и брадичка, с големите очи, напоследък вечно подчертани с молив. Тя не беше дъщеря на фермер — не и с тази златна верижка на шията и украсени със скъпоценни камъни обици на ушите. Не беше и Марам, тя никога не би изглеждала така уязвима, както изглеждах аз в момента.
И все пак това бях аз.
— Ваше Височество!
Идрис се беше приближил с безшумни стъпки по каменните плочи. Беше застанал пред вратата на малката градинка, облечен също толкова обикновено като мен — с тъмнозелено сако, обточено с бели кантове, и свободни панталони в същия цвят. Косата му беше пусната свободно, както винаги я носеше тук, а по лицето му още тъмнееше наболата брада. Беше преметнал на ръката си едно от наметалата ми — „наметалата на Марам“, поправих се мислено.
— Защо си буден?
Той вдигна вежда.
— А ти?
Когато не отговорих, той пристъпи към мен и наметна плаща на раменете ми. Не беше особено плътен, но щеше да ме защити от разсейващия се утринен хлад. Загърнах се по-плътно и се опитах да спра да зяпам Идрис. Бях мислила за него твърде често от сутринта, когато бях пяла пред него. Едновременно с нарастващата ми увереност, че мога да избера коя да бъда, чувствата ми към него започваха да се засилват.
Той издърпа плитката ми изпод наметалото и я преметна през рамото ми.
— Идрис…
— Искам да ти покажа нещо — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?
Заведе ме в катакомбите. Ръката му, суха и хладна, се обви около моята и ме придърпа внимателно напред през здрача. Нямаше фенери, но когато погледнах нагоре, забелязах малки светещи кълба, които се носеха точно под тавана. Оттам се носеше тих шепот — те си тананикаха нещо в такт, сякаш отмерваха времето. Пътеката продължаваше още дълго след стенописите с Масиния. Принцът ме поведе по едно разклонение вляво, после по следващото. Най-после забелязах проблясък на светлина в дъното на тунела пред нас.
Излязохме в една невъобразимо обширна пещера, чийто таван явно се беше срутил преди години. Точно под изхода имаше езеро с тъмни спокойни води. Въздухът беше опияняващ, наситен с аромата на цветя и зеленина. Накъдето и да погледнех се виждаха храсти и дървета, увиваха се около сталагмитите и пълзяха нагоре по стените.
— Какво е това място? — прошепнах.
— Оазисът Джанат — обясни Идрис. — Двамата с Фурат го открихме, когато бяхме малки. Луната е пълна с такива подземни оазиси. Създали са ги първите заселници, които са я тераформирали.
— На… На сигурно място ли сме тук? Сами?
Той кимна и ме подръпна за ръката.
— Почти всички оазиси са в тазалжитските владения, но са отстъпили този на Зиядите като подарък преди векове. Хората на вдовицата го охраняват добре. Ще бъдем в безопасност.
Продължихме по пътеката, която ни поведе нагоре по един хребет към скала, от която се откриваше гледка към цялата пещера. За известно време останахме на нея, загледани как слънчевата светлина бавно и тихо изпълва пещерата, а птичите песни звънтяха все по-силно и по-силно. Когато се отдалечих бавно, Идрис ме остави на спокойствие и не ме последва. Оценявах това, че ме доведе тук и че не задаваше въпроси, повече — отколкото той предполагаше. Дори тук, в Уздад, вдовицата ме харесваше само защото говорех кушаилски, Фурат ме наблюдаваше зорко, за да види как мога да послужа на каузата на бунта, а Тала само се отчайваше от неспособността ми да следвам правилата.