— Какво? — сопнах му се.
Беше ми мокро и неудобно и неговата веселост никак не помагаше.
— Нищо, просто… — засмя се той. — Изглеждаш толкова ядосана. Хайде, знам къде можем да идем, за да се изсушим.
Поведе ме надолу по скалистия хребет към самия плаж. Там, точно под открития таван на пещерата, беше по-топло, а слънцето вече беше изгряло и придаваше на езерото ярък тюркоазен цвят. Водата ту прииждаше, ту се отдръпваше от брега със същия тих шепот, който издаваха светещите сфери, докато вървяхме насам. На няколко метра от нас имаше плоска широка скала и Идрис ме поведе нататък. Прострях наметалото си на нея с надеждата, че ще изсъхне по-бързо, и въздъхнах.
Секунда по-късно се разнесе мокър плясък и когато вдигнах очи, видях, че Идрис е свалил ризата си. Мократа му коса и кожа сякаш блестяха на лъчите на утринното слънце. Кхитаамът на ръката му сякаш се открояваше по-ярък и тъмен от последния път, когато го видях. Той го погледна, сякаш си спомни нещо, а после се обърна към мен. Очите му се разшириха леко и го видях как замръзва, сякаш не беше очаквал да ме хване да го зяпам.
Трябваше да извърна поглед. Но бях като вкаменена на мястото си — както се чувствах всеки път, когато Идрис беше наоколо. Усетих кожата му топла под дланта си и за миг ми се стори, че мога да доловя ударите на сърцето му. Когато челото му се опря в моето, затворих очи и въздъхнах тихо.
Всеки ден, прекаран в Уздад, ни беше приближавал постепенно един към друг — докосване с върха на пръстите, втъкване на някое паднало кичурче коса зад ухото, по някой откраднат поглед от време на време. Знаех какво искам. Собствено щастие — необвързано с неговото. Виждах какво мога да имам — тайно, скришно, но истинско. Беше ми разкрил малко от себе си и сега…
Пръстите му се заровиха в мокрите кичури на косата ми. Усещах как целият свят се простира между нас и очаква да направим избор. Очаква от мен да направя избор. Усмивката му не беше толкова широка, колкото обикновено, но беше по-бавна, по-нежна и предизвика моята в отговор. Втъкнах изскочило кичурче коса зад ухото му и оставих палеца си да се плъзне по бузата му.
И сякаш цялото ми тяло очакваше целувката му. Пръстите ми се свиха в ръката му, надигнах се на пръсти към него. Дланта му обхвана тила ми точно в мига, в който устните му докоснаха моите — веднъж, после втори път. Беше като разговор — въпроси, които исках да му задам, но не можех да формулирам, отговори, които исках да дам, но не знаех как. Той ме притегли по-близо, докато телата ни не се притиснаха едно в друго, докато не ми се наложи да обвия ръце около него, за да запазя равновесие.
Бях целувала други момчета преди и нещата, които си спомнях, бяха странни — вкусът на нечии устни, пчелата, която жужеше около главите ни, слънцето, което прежуряше над нас.
С Идрис не мислех за нищо такова. Острата пареща топлина, която ме заливаше всеки път, когато бяхме заедно, учестеното ми дишане, болезненият импулс на копнежа отново и отново — всички те сякаш избухнаха, стотици пъти по-силни, притиснаха ме към него и ме накараха да отворя устни срещу неговите. Заповядаха ми да отговоря на въпросите му, да му кажа какво искам, как се чувствам, да му дам облекчението, което търсеше, и да получа и своето. Целият свят беше изчезнал дори когато се разделихме. Всичко, което чувах, всичко, което виждах, бяхме ние, двамата, и нищожното разстояние помежду ни.
За втори път този ден си спомних думите на Фурат. „Щастието е бунт.“
23
Сутринта, когато трябваше да отпътуваме, настъпи още преди да се почувствам готова за нея. Силен вятър фучеше през каньона и виеше яростно, като че ли предупреждаваше за приближаващите пустинни бури. Самият Уздад беше притихнал, засенчен от облаците в небето. Беше ранно утро, а аз стоях пред едно огледало, докато Тала ме обличаше в тоалета, който бях получила като подарък от вдовицата. Прислужничката, която беше донесла кафтана, стоеше малко по-встрани и наблюдаваше ръцете на Тала критично, докато тя оправяше колана и наметалото ми.
Кафтанът беше прекрасен, гълъбовосив на цвят и с ръкави, украсени по ръба с тъмни кристали и тъмнолилава бродерия. Над него облякох дългото до земята палто без ръкави, което беше в същия оттенък на тъмнолилавото, а от раменете му се спускаше пелерина от множество пластове сив копринен шифон, която се влачеше зад мен. Тала беше изтрила къната от ръцете ми предишната вечер и сега ми се струваха голи, макар и да бяха отрупани с пръстени.
— Ето — каза тя и ме заобиколи, за да ме погледне. — Прекрасна сте.
— Вдовицата би желала принцесата да отиде при нея, преди да потегли — каза прислужницата на кушаилски.