Застинах, когато ръката му ме погали леко по бузата. Пръстите му се плъзнаха по косъмчетата над ухото ми и се заровиха в косата ми.
— Следващия път, когато се видим, няма да бъдем себе си.
Обвих пръсти около неговите. От самото начало знаех, че моментите ни заедно ще бъдат откраднати, оскъдни. Щяхме да ги очакваме дълго, от едно официално събитие до друго, докато целият свят ме гледаше, убеден, че съм Марам. Знаех, че това няма да ни е достатъчно, но засега все пак беше нещо, и знаех, че се връщам от Уздад много по-богата вътрешно, отколкото на отиване.
— Всички трябва да играем своите роли — отговорих. — Това не променя…
— Каквото и да било — прекъсна ме той и се усмихна. — Оковите, в които те ни плениха, бидоха строшени и Съдбата ни въздигна по пътя към свободата.
Не се сдържах и се ухилих широко.
— Много добър превод. И то на слабо известно стихотворение.
— Вдовицата помогна.
Смехът ми затихна, когато усетих да ме обзема ново чувство. Според собственото му признание, той не умееше да чете особено добре на кушаилски — но беше упорствал, за да открие нещо, което да ми поднесе в дар. Дар, който бе по-ценен за мен, отколкото той можеше да си представи.
Стиснах ръката му със своята. Не знаех кога ще се видим отново — колко седмици или месеци трябваше да изтърпим разделени.
— Ще се видим пак, нали? — прошепнах, опряла чело на неговото.
— Да — отговори той. В думите му се четеше обещание. — Да.
24
— Като Баяд ли ще въздишаш? — промърмори Тала един следобед и ме накара да се засмея.
Примигнах срещу нея, сякаш да пропъдя мечтите, сред които витаех. После отговорих:
— Тази история имаше щастлив край, нали?
Легендата за Баяд и Рияд разказваше за любов, която беше достатъчно възвисена да преодолее препятствието на напълно различния произход и социално положение на влюбените. Баяд бил син на търговец, който се влюбил в Рияд — една от прислужничките на везира. Не ми беше от любимите — Баяд се прехласваше малко прекалено за мен — но все пак беше красива.
Тя изпръхтя.
— Въпросът си остава.
Зияана ми се струваше по-тиха, откакто се бях завърнала от Уздад преди три дни. Колкото и да беше изненадващо, Марам изобщо не ме потърси, нито пък видях Надин. Не бях болна от любов — или поне така смятах — но прекарвах извънредно дълго време в мечти за Идрис и мисли колко ми липсва. Колкото по-дълго време минаваше от посещението в Уздад, толкова повече то ми изглеждаше като някакъв красив сън.
Единственото доказателство против това беше комуникаторът, който ми даде Аринаас. Изпробвах го още първата вечер, след като се върнах, както тя ми беше показала, за да се уверя, че сигналът работи. Бях го скрила, като го прикрепих към гърба на висулката с ръката, така че цитатът й сякаш беше оживял от плетеницата нановериги.
„Вярвайте, защото Ние знаем неща, непознати за вас. И виждаме неща, невидими за вас.“
Усещането да го нося около шията си и да чувствам леко лепкавата му повърхност беше особено. Но ми се струваше, че е по-безопасно да го държа там, вместо да рискувам Тала или някой дроид да го забележи.
Четенето на приказки, с което бях започнала да се занимавам в Уздад, продължи и в Зияана и премина в четене на каквато поезия успявах да намеря. Разполагах с толкова много свободно време, че не знаех какво да правя с него — нямаше кози, за които да се грижа, овощни дървета, чиито плодове да бера, или ястия, които да готвя на селската фурна. Успехите ми на бала и в Уздад означаваха, че Надин и Марам ме оставяха да правя, в общи линии, каквото пожелая. Прекарвах възможно най-голяма част от времето си далеч от размислите относно следващия ми ангажимент. До този момент всичко беше протекло безсъбитийно, но знаех, че бунтовниците, а и целият свят, мразят принцесата. Знаех, че са ме довели тук, за да умра вместо нея. Това ме отрезвяваше и ме навеждаше на мрачни размисли.
Винаги, когато можех, държах подаръка на Хуснаин близо до себе си и често мислех за онова, което ми беше казал последния път, когато го видях. Донякъде ми се искаше да се опитам да пиша собствени стихове — в миналото имало цели салони, където се събирали тълпи кушаилци и се състезавали да напишат най-изящната творба и да спечелят наградата на градските управници. Но тук бях сама и нямаше кой да ме слуша. И все пак се опитвах.
„Съдбата я следва на всяка стъпка…“
— Няма да въздишам — уверих Тала и я потупах по ръката. После додадох: — А ти ли ще изпълняваш ролята на свръзка между разделените влюбени тогава?