След кратка пауза тя кимна и отново насочи очи към дъската между нас. Не можах да устоя на изкушението да я наблюдавам, макар че трябваше да следя как напредва по игралната дъска. Сега тя изглеждаше като обикновено момиче, но това определение ми звучеше твърде слабо. Беше на моята възраст и се тревожеше как са я приели баба й и братовчедка й, същевременно ненавиждайки онези, които се ползваха с благоволението на вдовицата.
Никой не й бе дал възможността да израсне сред тях и когато се беше завърнала от родната планета на ватийците, вече й е била насадена омраза към тази част от собственото й семейство. Предполагах и че братовчедите й са отишли не за да й дадат възможност да говори с тях. Вече гледали на нея със страх и подозрение, но дълбоката й ненавист може би е щяла да се стопи, ако бяха проявили добрина към нея.
А може и да бях наивница, която очаква твърде много от хората. Марам улови погледа ми и присви очи.
— Какво?
Знаех, че не бива, но…
— Не мисля, че баба ви се опитва… се опитва да започне бунт.
— Казах ти вече, че глупостта не ни отива. Какво би могло да разбере едно селско момиче за плановете на вдовицата?
— Аз разбирам кушаилски, нали помните? За разлика от вас. Не говореха много около мен… — свих рамене. — Началникът на стражата й беше твърде предпазлив, че да го допусне. Но все пак ми се стори, че се опитват да ви защитят.
Не беше чак такава лъжа. На вдовицата й липсваше внучка й; беше й жал за начина, по който можеха да се развият нещата. Скърбеше за разрива в отношенията им. Нямаше да се обърне срещу нея — не и по такъв жесток начин. И колкото повече време прекарвах там, толкова повече се превръщах в нещо като заместител — средство да облекчи тъгата, причинена от загубата на единствената й внучка.
Марам хвана внимателно фигурка колесница, сякаш да я претегли.
— Сигурна си в това?
— Дотолкова, доколкото ми е възможно.
Изведнъж тя се усмихна и остави фигурата обратно на дъската.
Не исках да се ровя из скритите кътчета в душата на Марам.
Нищо не можеше да изличи това, което ми беше причинила, след като ме отвлякоха, нито пък начина, по който се отнасяше с всички наоколо. Въпреки това не можех да пренебрегна факта, че ватийците я бяха направили такава. Ранната загуба на майка й. Тежкото й детство. Бяха я превърнали в жестоко озлобено създание, каквото беше сега. Явно не вярваше, че има избор по отношение на поведението си. Оцеляването сред ватийците трябва да я беше научило на това. Възкликна победоносно, с което ме накара да погледна пак дъската. Беше спечелила.
— Никога не съм успявала да победя Идрис — каза победоносно ухилена. — Трябва да играем пак.
Твърде късно си дадох сметка, че трябваше да потисна усмивката си. Очите ни се срещнаха и видях как Марам се опитва да си спомни коя е, да си спомни какви сме. Нито приятелки, нито близначки. Господарка и робиня.
— Един от дроидите ще те изпрати — каза тя и махна с ръка към пътеката, по която бях дошла.
Изправих се на крака, поклоних се и взех наметалото си. Знаех, че няма да ме покани пак. Видях как се опомни, забелязах странното пламъче на гняв в очите й. Но не можех да не се питам какъв би бил животът в Зияана, ако тя винаги беше такава, какво би било бъдещето, ако нравът й омекнеше дори само мъничко.
25
Седях на възглавницата, която Марам ми беше посочила, скръстила ръце в скута си и забила поглед в земята.
Изминала бе седмица, откакто двете бяхме играли шатрандж. Не се бях срещала с Марам и Надин едновременно от доста време. Всеки път, когато те бяха заедно, ми се налагаше да плащам скъпо за някой небрежен коментар или пристъп на гняв, който Надин не можеше или не желаеше да овладее.
Затова зачаках с надеждата да са забравили, че Марам беше пратила да ме повикат в покоите й. Молех се никоя от двете да не смята, че имам някакво мнение относно спора им.
— Тя не е кукла — настоя Надин. — Не можете да я обличате и да я пращате където си пожелаете. Тя е щит.
— Длъжна съм да отбележа, че увеселенията на Галена са опасно скучни — заяви Марам.
По-рано през деня ме бяха повикали без предупреждение, за да ме подготвят да заема мястото на Марам на бала на полусестра й. Принцесата ми бе подхвърлила един холотаблет и ми беше наредила да разуча лицата и съответните имена на всички присъстващи, след което се беше настанила на дивана си.
Дори пристигането на Надин не я накара да помръдне. Колко беше странно да седим така близо една до друга, макар че аз седях в краката й, а Надин стоеше права. Не ми убягна, че Марам не я покани да седне. Всъщност набиваше се на очи липсата на каквото и да било място, където тя да се настани.