Идрис продължаваше да се мръщи объркано.
— Току-що пристигнах. С Марам се скарахме и бях решил да не идвам.
— Дошъл си да й се извиниш — отбелязах развеселено.
— Нещо такова. Какво правиш тук, където не я грози никаква опасност?
— Домогванията на полусестра й представлявали опасност за душевното й здраве — обясних аз. — Или нещо от този род.
— Не съм те виждал толкова спокойна от доста време.
Беше прав. Вече два пъти бях разговаряла насаме с Марам и се бях измъквала невредима. Твърде ниска летва като за приятелство, съзнавах това. Но сега тя ми се струваше по-истинска и смятах — надявах се — че аз също изглеждам по-истинска за нея. Никога нямаше да бъдем приятелки, но…
Но какво? Не знаех.
Една прислужница почука на вратата и надзърна вътре.
— Разопаковахме роклята ви, Ваше Височество. Да я донесем ли?
— Да — казах и хвърлих поглед на Идрис.
Лицето му незабавно придоби напълно безстрастно изражение. Миг по-късно се поклони и каза:
— Ще се видим, когато си готова.
Роклята, на която се беше спряла Марам, беше по-скоро във ватийски, отколкото в кушаилски стил — черна, с овално деколте и ръкави от черна коприна. Полите й бяха тесни на бедрата, на коленете започваха да се разширяват съвсем леко и завършваха като малко езерце от плат около глезените ми. На раменете имаше сребърни еполети, а коланът беше тънък, не по-дебел от малкия ми пръст, и съставен от преплетени сребърни криле. Беше открила колието, което бях споменала — нокти от тъмно сребро, стиснали голям изумруд — и сега то висеше на шията ми, като от време на време се удряше леко в ребрата ми. Обиците бяха направени от същото тъмно сребро, оформено като множество пера, които трептяха в дъгоцветни отблясъци при всяко мое движение.
Видът ми в огледалото показа, че цялостният ефект е впечатляващ. Прислужницата отметна назад косата ми, за да открие обиците, но я остави да се спуска на свободни къдрици.
Очите на Идрис се разшириха, когато ме видя.
— Изглеждаш…
— Благодаря ти — казах аз, широко ухилена. — Да вървим.
Балът щеше да се проведе в централния двор — място, което представляваше наполовина градина и наполовина бална зала, с висок стъклен таван, който да улавя и задържа топлината на слънчевите лъчи. Стените бяха покрити с изящно украсени огледала, а високо над главите ни се носеха няколко полилея, които се поклащаха леко нагоре-надолу, сякаш под тях вееше вятър. Всичко беше обкичено с бели цветя — преливащи над парапетите и увити около стенните свещници.
Успях да запазя изражението си на спокойно безразличие, докато си проправяхме път през тълпата. Разпознавах повечето лица, а когато някое ми убегнеше, стисвах Идрис леко за ръката. Галена явно бе поканила не само ватийските благородници, които живееха на Андала, а и такива от други планети в системата ни. Не можех да разбера защо са се съгласили да предприемат толкова дълго пътешествие, но явно хората със знатно потекло разполагаха с предостатъчно време.
— Марам!
Тео. И жена му, моранитката. Двамата се откъснаха от групичката си и се приближиха. Тео ме целуна, както беше направил в Аталазия, а жена му остана мълчалива до него.
— Изглеждаш просто разкошно — каза той. — Идрис!
— Тео! — отговори той. — Добре изглеждаш. Бракът ти се отразява добре.
Тео се ухили.
— И за двама ни се отнася. Нали така, скъпа моя?
Момичето, което явно наистина имаше очи само за съпруга си, засия към него в отговор, но не обели и дума. Усмихнах й се.
— Говорили ватийски? — попитах.
Тео не се обиди от въпроса.
— Просто е срамежлива. Още не е свикнала с ватийските порядки.
— Моранитите нямат никакви причини да се боят от нас.
Изгледах момичето критично. Планетата Моран не беше покорена много време преди Андала, но бяха паднали по-бързо, бяха се предали по-лесно.
— Моран толкова различна ли е от Андала? — допълних.
Помислих си, че няма да ми отговори, но тя поклати глава, все още забила поглед в краката си.
— Не, Ваше Височество — каза, а после добави: — Изглеждате добре, Ваше Височество, както вие, така и Негова светлост.
Вдигнах вежди учудено и погледнах Идрис, който се усмихна слабо.
— Иска да каже, че изглеждаш щастлива — намеси се Тео. — И е така, братовчедке — щастлива и ведра.
Насилих се да се усмихна въпреки предупредителния звънец, който заби като аларма в ума ми.
— Благодаря!
Трябваше да пусна ръката на Идрис, но се тревожех, че така само ще привлека повече внимание към това. Изглеждахме ли по-близки, отколкото Марам и Идрис обикновено? Толкова зле ли прикривах чувствата си?