Накрая сънят дойде.
Доктор Харт ме приемаше един път седмично, за да провери как се справям особено по отношение на съня и депресията, в която често изпадах. На няколко пъти предложи посещения при психоаналитик.
— Ако имахте силен зъбобол, със сигурност бихте се консултирали със зъболекар — изтъкваше тя. — Защо не пробвате един-два сеанса с мой познат терапевт, който специализира с пациенти, преживели психологическа травма?
Исках да отсека: „Прекратете тази тема на мига!“. Вместо това тактично я отклоних:
— Нека се справя с това по мой си начин.
Хвърлих се в работа. По дванайсет-тринайсет часа на ден. Решимостта да функционирам и да се справям, да се движа напред, ми помогна да си осигуря голям корпоративен клиент само месец след връщането ми — верига магазини за железария в северната част на щата. След шест седмици в хотела се прибрах у дома. Но минаха още десет дни, преди най-сетне да вляза в ателието на Пол. На работната му маса беше пликът, който бях изпратила до офиса си от Казабланка и който Мортън беше взел със себе си на летището при посрещането ми. След толкова седмици го отворих и се втренчих в скицника, който беше оставил при Фуад. Насилих се да разлистя страниците, да разгледам скиците на видяното през неговите очи в Есувейра, „la vie marocaine“66.
Когато ги зърнах, върху мен отново се стовариха с цялата им тежест загубата, предателството, вината, ужасът от изчезването му, кошмарът от преживелиците ми, фактът, че съм сама в къщата ни. Изпитвах толкова много угризения, опитвах се да отпъждам гнева и тъгата. Предадох се и плаках близо половин час, когато натрупаната скръб бликна неудържимо.
Щом най-накрая сълзите ми утихнаха, отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. В този момент ми стана ясно, че физическите и духовните рани щяха да си останат завинаги и задачата ми беше с времето да се приспособя към мъките, причинявани от тях.
Час по-късно, с чаша вино в ръка, влязох в интернет и открих бунгало под наем в планината Адирондак на брега на езерото Ъпър Саранак. Беше свободно от следващия ден, а собственикът (с когото си побъбрих по интернет) живееше в близкото селище Лейк Пласид и ме увери, че може да уреди почистването и приготвянето му за моето пристигане до вечерта. Предупреди ме, че няма безжичен интернет и че покритието за мобилни телефони е спорадично.
— Устройва ме — отвърнах му и се споразумяхме за цената на едномесечен наем.
Когато приключихме с договорките, стегнах пътна чанта с дрехи и друга с десетина книги, които имах у дома и през годините си бях обещавала да прочета. Последната ми работа, преди да си легна, беше да пратя имейл на Мортън.
Прощавай, че ти го сервирам така неочаквано, но тази вечер реших да изчезна в някое глухо местенце за четири седмици. На всеки няколко дни ще шофирам до кафе с безжичен интернет, за да проверявам възникнало ли е нещо спешно в службата. Иначе ще бъда извън контакт. Съгласен ли си с това положение?
Отговорът му пристигна секунди по-късно.
Останѝ извън контакт и не поглеждай имейли или мобилния си телефон през следващия месец. Очевидно имаш нужда да се откъснеш по ред причини. Иди се скрий и мислѝ.
Че се скрих, скрих се. Бунгалото беше простичко, чисто, идилично. И изолирано. Намираше се в края на шосе с настилка от макадам и наоколо нямаше никакви съседи. Най-близкото село — до което отивах с колата два пъти седмично за провизии — беше на петнайсет километра. Спях. Четях. Готвех. Слушах класическа музика и джаз по радиото. Цял месец не погледнах компютър, нито докоснах мобилния си телефон. Само на крачки от бунгалото имаше тясна пътека покрай брега на езерото. Всеки ден извървявах тричасовото разстояние. И мислех. За онази скованост и ограниченост, която преди Мароко ме бе карала да гледам на живота като на гигантски счетоводен баланс и да бъда обсебена от неутрализиране на колонката с разходите. За вечното ми желание да сложа нещата в ред. За това как прекрасният ми и влудяващ баща бе хвърлил сянка върху толкова много неща. Как аз, свръхрационалната и организираната, избирах мъже, които вярвах, че мога да спася от импулса им за самоунищожение — нещо, което не бях успяла да постигна с татко.
Търсенето на любов — особено когато то е възпрепятствано от родител — може да доведе до какви ли не двусмислени умозаключения. Не се ли бях движила през живота с очакването, че ще ме предадат? И защо, когато опираше до сериозно обвързване, каквото е бракът, бях избирала индивиди, за които инстинктивно знаех, че няма да са способни да ми дадат стабилността, от която бях лишена и като дете?