Цялата се напрегнах.
— Бързо действате, мосю.
— Това ми е работата — отвърна той.
— Но намерението ми да се прибера утре… то се дължеше на решението ми да го оставя на момента. След онова, което открих, всичко е свършено.
— И сте му оставили бележка, че трябва да умре заради стореното.
— Това беше гняв. Чиста ярост. Естествено, че не бих искала мъжът ми да пострада по никакъв начин.
— Макар да има писмено свидетелство, че го искате мъртъв. Може би с основание, тъй като е извършил нещо коварно, преднамерено, подло.
Муфад бе вторачил поглед в мен и вече започвах да усещам ръцете си влажни, а по лицето ми избиха капчици пот. За него аз бях лицето, представляващо интерес в този случай.
— Господине — казах, като се опитах да се успокоя, — защо бих оставила подобна бележка, ако бях планирала да сторя нещо лошо на мъжа си? Защо той самият би ми написал отговор, освен ако не се чувства отвратително, задето е хванат в подобна ужасяваща лъжа?
Инспекторът леко повдигна рамене.
— Може би самата вие сте написали бележката.
Изправих се и отидох до бюрото, където Пол държеше голямата си тетрадка дневник с твърди кожени корици, която аз никога не докосвах, тъй като вярвам, че личните дела на човек са неприкосновени. Униформеният понечи да ме спре, но инспекторът му каза нещо и той се отдръпна. Отворих дневника, страниците на който бяха изпълнени със стройния почерк на Пол. Имаше и страници със скици и драскулки. Във вътрешния джоб на задната корица бяха пъхнати няколко обемисти предмета. Приближих се и поставих отворения дневник до бележката върху леглото. И без да си трениран графолог, ставаше напълно ясно, че е написано от един и същ човек. Муфад, униформеният и Пикар се изредиха да сравняват почерка. Инспекторът присви устни.
— А откъде да знаем, че това не е вашият дневник?
С бърза крачка отидох до бюрото и извадих собствения си дневник, като го метнах на леглото до гневната бележка, която ме беше вкарала в такава голяма беля.
— Ето го моя дневник и както ще установите, почеркът съвпада.
Още едно вдигане на рамене.
— Ще трябва да взема всички тези веществени доказателства със себе си заедно с паспорта ви.
— Да не би да ме обвинявате в престъпление?
— Още не. Но тук има категорични улики, че…
— Че какво? — Гневът ме правеше дръзка. — Както аз виждам нещата, мъжът ми е разбрал, че съм открила лъжата му и че възнамерявам да го напусна, затова е изпаднал в умопомрачение. Накъсал е рисунките си, блъскал е главата си в стената. Трябва да го намерим. Незабавно.
Изрекох всичко това тъй разпалено, че Муфад и Пикар се ококориха. Накрая Муфад отговори:
— И все пак ще взема дневниците, документите, бележките и вашия паспорт като…
— Нищо подобно не можете да направите — отсякох, — освен ако официално не ме обвините в изчезването на мъжа ми… ако той изобщо е изчезнал.
— Госпожо, вие не познавате тукашния закон.
— Знам, че Съединените щати имат посолство в Рабат и консулство в Казабланка. Ако се опитате да отнемете паспорта ми или някое от притежанията ми, а това включва и тези на съпруга ми, ще се обадя там по телефона и после ще трябва да се справяте с последствията.
И за да докажа, че не говоря празни приказки, посегнах да взема дневника си. Униформеният инстинктивно се стрелна и стисна грубо ръката ми. Изтръгнах се от хватката му и му креснах:
— Comment osez-vous? Je connais mes droits!31
Полицаят мигом се дръпна.
— Не е нужно да се драматизира, госпожо — каза Муфад.
— Напротив, нужно е. Мъжът ми е в объркано състояние, може би зле пострадал. И вероятно сега се скита из Есувейра кървящ и дезориентиран. Губим ценно време. Предлагам всички да отидем в кафенето на Фуад да проверим дали не се е върнал там или дали Фуад не го е завел на лекар.
Мълчание. Виждах, че инспекторът обмисля следващия си ход.
— Добре — заяви той. — Отиваме в кафенето на Фуад. Ала всичко остава тук.
— И дума да не става. Като се върнем, ще открием, че хората ви са овършали стаята.
— Имате думата ми, госпожо.
— Моите уважения, господине, но тя не ми е достатъчна.
Поредното мълчание. Тогава ми хрумна идея.
— Ще ви позволя да снимате всичко, както е сега. Преди да излезем. Но документите и тетрадките остават при мен.
Муфад прехапа долната си устна. Беше настроен не толкова срещу самото предложение, колкото срещу това, че аз диктувам нещата.