Мама. Почина преди година; инсулт, дошъл като гръм от ясно небе, я отнесе на седемдесет и една годишна възраст.
Турбуленция в салона. Загледах се през прозореца. Самолетът се опитваше да пробие през пелена от облаци и подскачаше силно, докато се снижаваше. Мъжът на мястото откъм пътеката стисна здраво очи, когато самолетът направи опасно гмурване.
— Дали пилотът знае какво прави? — прошепна ми Пол.
— Сигурна съм, че има жена и деца, които иска да види.
— Или пък не иска.
През следващите пет минути самолетът беше като боксьор, на който не му е потръгнал мачът — поемаше един след друг удари в корпуса от обгръщащата ни буря. Настъпи пълна врява заради рева на децата. Някои от забулените жени започнаха да вият като оплаквачки. Очите на съседа ни бяха все така плътно затворени, а устните му се движеха вероятно в безмълвна молитва.
— Представи си, ако е писано всичко да свърши сега — подхвърли Пол. — Какво щеше да си помислиш?
— Ако си мъртъв, не мислиш.
— Да речем, че това е моментът точно преди настъпването на смъртта. Каква би била последната ти мисъл?
— Да не би с такъв тип разпит да целиш да ме разсееш от страха, че самолетът може да се разбие? — попитах го.
Пол се засмя, но смехът му мигом секна, тъй като машината за миг като че премина към свободно падане. Стиснах подлакътниците толкова силно, че имах чувството, че кокалчетата ми ще пробият кожата. Затворих очи, докато изневиделица светът не бе обладан от ред и спокойствие. Бяхме навлезли в безветрена зона. След няколко мига пистата вече беше под нас.
Отворих очи. Пръстите на Пол още бяха вкопчени в подлакътниците, а лицето му беше тебеширенобяло. Взаимно потърсихме ръцете си. Тогава съпругът ми проговори:
— Чудя се… дали всичко това не е грешка?
3
Имиграционната зала в Казабланка. Контролиран хаос. Строяват стотиците новопристигнали в две отделни опашки: една за немароканци, друга — за останалата част от човечеството. Като че всяка историческа епоха — от Средновековието до съвременната ни хиперсвързана реалност на киберсвета — имаше своето представителство тук. Виждаха се бизнесмени с костюми и елегантни жени, поне половината от които с италианското си облекло и черни айфони бяха от Северна Африка. Имаше и от онзи тип пътници с раници на гърба в гръндж стил, двайсет и няколко годишни, с вид на леко дрогирани, които поглеждаха костюмарите с ирония. Пред мен стоеше мършав мъж с прашно кафяво сако, със зъби, почернели от цигарите, хванал в дясната си ръка пътнически документ, издаден от Мавритания.
— Коя е столицата на Мавритания? — попитах Пол.
Без да се забави нито миг, той отвърна:
— Нуакшот.
— Боже, какви неща знаеш — учудих се.
— Тази опашка е безумие. Когато идвах за последно преди трийсет и три години, нямаше компютърно чекиране и светът не беше толкова параноичен като сега.
— Дзен, дзен, дзен — изрекох и погалих лицето на мъжа си.
— Това е летището на Казабланка, не някакъв будистки приют.
Засмях се. Но той стоеше там, пристъпващ от крак на крак в непрестанен танц на нетърпение и тревожност.
— Да си вървим у дома — каза внезапно.
— Не го мислиш.
— Мисля го.
Мълчание. Усетих, че се напрягам.
— Как ще си идем у дома? — попитах.
— Ще хванем следващия самолет.
— Не говориш сериозно.
— Напротив. Всичко това е сбъркано.
— Заради дългата опашка?
— Защото инстинктът ми диктува да се върна у дома.
— Въпреки че тъкмо твоят „инстинкт“ ти подсказа да дойдем тук?
— Ето че си ми ядосана.
— Ако искаш да се върнем у дома, ще се върнем.
— Ще ме смяташ за загубеняк, ако го направя.
— Никога не те смятам за загубеняк, любими.
— Но аз си знам, че съм в графата на пасивите.
Пасиви. Тъкмо тази дума се блъскаше в главата ми, когато открих преди няколко седмици размера на дълговете му, макар месеци преди това да ми беше обещал, че ще ограничи разходите си. Една петъчна вечер, около шест часа, на вратата ни се почука. На предната ни веранда стоеше човек от агенция за събиране на дългове и искаше да говори с Пол Люън. Обясних, че мъжът ми е във фитнеса.
— А, значи, вие сте госпожа Люън? Тогава сигурно знаете за шестте хиляди и четиристотин долара, които съпругът ви дължи на Дружеството на винарите.
Онемях. Кога беше купил всичкото това вино и защо не бях видяла нищо от него в къщата? Мъжът обясни, че от дружеството пратили към десет писма с настояване за „разговор“ относно неизплатената сума, натрупала се в продължение от две години. Търпението им свършило. Ако сметката не бъдела уредена незабавно, щял да последва съдебен иск, който можел да включва конфискация на къщата ни.