— Върнете се преди полунощ — пошепна младежът и изчезна.
За момента бях свободна от полицейския си ескорт, но знаех, че изчезна ли сега, само ще предизвикам по-голямо подозрение. Но как можех да се измъкна от хотела по-късно и да се добера дотук?
За миг ми хрумна да избягам сега в нощта, да се крия някъде един час и после да се промъкна и да узная истината от Фуад. Но щом направих само няколко крачки встрани, от сенките изникна униформен полицай. Отдаде ми чест и каза:
— Госпожо, имам инструкции да не ви оставя да се отдалечавате от това място. Така че, моля ви, върнете се до масата си и изчакайте инспектора.
Нямах избор, освен да сторя каквото ми бе наредено. Когато Муфад се върна няколко минути по-късно с Фуад, ми съобщи, че претърсил цялото кафене и там нямало следа от присъствието на мъжа ми.
— Сега ще ви придружат обратно до хотела. Ще пратя мои хора до автогарата и стоянката за таксита да проверят дали се е опитал да напусне града. Имаме си наши контакти там, така че ако се е качил на автобус или кола, за да отпътува нанякъде, ще научим.
— А ако поискам да изляза отново?
— Тогава мой човек ще ви съпровожда.
Полицаят, който ме спря да си тръгна от кафенето, ме върна отново в „Двете камили“. Когато минах покрай рецепцията, Ахмед ме уведоми, че Майра е преместила всичките ни дрехи и лични вещи в новата стая и че мосю Пикар настоява да платя петстотин дирхама сега, преди да ми бъде позволено да се кача горе. Подадох парите на Ахмед и му казах:
— Ако обичаш, предай на мосю Пикар, че за мен той е un connard33.
Видях как Ахмед беше едновременно шокиран от избора ми на обида и едва се сдържаше да не се ухили в знак на съгласие. Настоя да отнесе горе тежката ми раница и аз го последвах до стая 212. Беше миниатюрна — същинска килийка с тясно единично легло, умивалник, изглед към зид в задната уличка и твърде поостаряла баня с лющеща се боя.
— Не можеш ли да ми намериш нещо друго?
— Мосю Пикар ми каза, че трябва да спите тук тази нощ. Утре, когато шефът дойде…
— Ще го нарека un connard в очите. Би ли помолил Майра да ми донесе ментов чай?
— Tres bien, Madame34.
Щом той затвори вратата, седнах на леглото, отворих раницата и изсипах съдържанието ѝ. Незабавно се заех с дневника на Пол. В задния му джоб ме очакваше шок: паспортът на мъжа ми. От една страна, беше облекчение, тъй като явно той не възнамеряваше да напуска града и страната. Но също като мен Пол никога не ходеше из Есувейра без този важен документ. Защо беше хукнал без него? Освен ако в стреса си, че съм узнала мръсната му малка тайна, просто не беше изтичал навън без никакви планове какво да прави по-нататък. Което десетократно засили чувството ми за вина. А после друго откритие в джоба на дневника ме разтърси като ритник от магаре. Снимка на млада жена, малко над двайсетте. Мароканка, но чертите ѝ подсказваха, че може да е от смесен тип. Много красива, с буйни абаносово черни къдрици. Стройна, със съвършена кожа, леко начервени устни, стилна: впитата черна тениска и дънки отлично подчертаваха дългите ѝ крака. От мароканско-френски произход, реших, и жена, на която лесно може да се лепне етикет „сърцеразбивачка“.
Няколко мига се взирах зашеметена в снимката. Шокът ми нарасна, когато я обърнах и видях надписа отзад:
От твоята Самира
Отсъствието засилва обичта в сърцето.
С цялата ми любов
Сега тя вече имаше и име. Самира. Жена, близо четиресет години по-млада от него.
L‘absence rend le coeur plus affectueux.
Декларираше не само любовта си към Пол, а и че раздялата им поражда копнеж у нея.
Самира. La belle Samira35. Чийто почерк беше строго калиграфски — сякаш бе използвала специален тънкописец за това послание, подписано с малко сърчице до името ѝ. Запратих снимката на леглото, далеч от мен, а главата ми се въртеше.
Грабнах дневника. Страница след страница с мъчителния му за разчитане почерк. След като Майра щеше да пристигне всеки момент с чая, нямах време да го дешифрирам. Прелистих набързо дневника в търсене на някаква индикация къде може да бъде открита тази негова Самира.
И ето че имах късмет. Една страница бе прегъната наполовина и частично покрита със скици на… о, боже, прекалено трудно бе да го понеса… нейното лице… Разгънах я и прочетох:
Трябва да намеря начин да върна Самира в живота си. Робин ще превърти, меко казано.
Но рано или късно трябва да узнае истината… Макар че ако узнае цялата истина, сигурно ще я изгубя завинаги.