Ето я, значи, и втората тайна, която пазеше от известно време насам. Другата жена. Как можеше да съм толкова наивна? Как не бях усетила, че той си има паралелен живот? И как беше срещнал тази мароканска красавица, която така отчаяно желаеше да върне в живота си? Другата жена. Това се казва клише.
При това много по-млада жена, живееща на адрес: улица „Таха Хюсеин“ 2350, Казабланка 4е.
Нямаше телефонен номер. По дяволите. Нито имейл адрес. Отворих лаптопа на Пол. Обзе ме странно чувство на конфуз, задето нарушавах личното му пространство; друг глас в съзнанието ми ме смъмри, че изобщо допускам чувство за вина в уравнението. Не знаех паролата на Пол за компютъра му и практически той беше недостъпен. Пробвах с няколко комбинации от възможни пароли — знаех, че съвместната ни сметка е отбелязана като „робинползаедно“. Това беше негово предложение. Самото ѝ изписване отново ме накара да кипна от яд.
Почукване на вратата ме накара да захвърля всичко, като се погрижих най-вече да пъхна снимката на възлюбената на Пол обратно в джоба на дневника. Отворих и видях на прага Майра с поднос чай. Изглеждаше, сякаш предпочита да е на което и да е друго място, но не и тук. Поканих я вътре. Влезе, затворих вратата, а тя ме попита къде да остави чая. Посочих към скрина.
— Ти знаеш нещо, нали? — подхванах я.
Тя ме погледна с разширени очи, сякаш я бях спипала в кражба, и няколко пъти поклати отрицателно глава. Видях, че е на път да се разплаче.
— Няма нищо, спокойно — побързах да кажа.
Тогава цялото ѝ тяло се разтресе. Тя бръкна в джоба на джелабата си и извади оттам стодоларова банкнота.
— Съжалявам, много съжалявам. Изобщо не биваше да я вземам…
— Мъжът ми ли ти я даде? — попитах я.
Сълзите рукнаха.
— Казах му, че не я искам. Но той я натика в ръката ми. Обясних му, че толкова печеля за две седмици. Той само вдигна рамене и каза, че било малък знак за благодарност, ако можело…
Всеки момент щеше да се разридае.
— Нищо нередно не си направила.
— Направих. Защото взех парите в замяна на това, че му показах изход оттук, без да минава покрай рецепцията.
— Той каза ли защо иска да се измъкне, без никой да разбере?
— Не, разбира се. Обясни, че имал нужда „да изчезне без следа“, това бяха точните му думи. Даде ми парите, след като ме попита знам ли някой таен изход от хотела.
— А ти знаеш ли?
При този въпрос Майра още повече се разстрои.
— Не биваше да му помагам.
— Той каза ли, че бяга?
— Каза така: „Може ли да ми покажеш път, за да изчезна, без да ме види никой? И можеш ли да пазиш тайна и да не казваш на никого, че съм си отишъл?“.
— А защо го казваш на мен сега?
— Защото вие не сте кой да е. Негова съпруга сте. Извършил е нещо лошо, нали?
— Нищо престъпно, само ме натъжи.
— Аз му позволих да избяга.
— Той просто е бягал от себе си.
Мълчание. Виждах как се мъчи да осмисли думите ми, но те я объркаха още повече.
— Мъжът ми каза ли къде отива?
Тя поклати глава, после добави:
— Настоях да му превържа главата, преди да тръгне.
— Какво си беше причинил?
Тя посочи към леглото, помоли ме за разрешение да седне и се настани на края на тънкия матрак, като го стисна с ръце, сякаш за да се задържи намясто.
— Чух силен шум, преди да вляза в стаята. Звучеше, сякаш се хвърля срещу стената. Сякаш нарочно си блъска главата. Когато отворих вратата, го видях да тича към стената и да удря главата си в нея с всичка сила. Стаята беше в безумен вид, всичко наопаки. Когато падна на земята, понечих да хукна навън да доведа помощ, но той ми изкрещя да не го правя. После ми се извини, задето ми е викал, и ме попита мога ли да му намеря бинт за главата, но ме умоляваше да не споменавам пред Ахмед или пред другиго. Изтичах и донесох бинт и топла вода. Когато се върнах, мосю Пол седеше на леглото и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Казах му, че има много голяма цицина на главата, вече беше синьо-черна, и че трябва да иде на лекар, защото може да е получил сътресение. Тези неща са опасни, n’est-ce pas?36
— Да, опасни са. После какво стана?
— Попита ме има ли изход от сградата, при който се избягва рецепцията.
— Каза ли защо иска да се измъкне тайно?
— Не.
— Сигурно не е искал някой да види какво си е причинил.
— Нямам представа. Изглеждаше много… нестабилен. Разтревожих се, не беше разумно да излиза, след като се беше наранил. Но той каза, че отива при приятел.
— Каза ли ти името на приятеля?
— Управителят на кафенето. Пак ме попита знам ли заобиколен изход от хотела. Като му отвърнах, че не искам да си навличам неприятности, даде ми това…