— Това е Мохамед. Въобразява си, че ми е приятел, но не ми е. Иска сто дирхама, задето е отворил вратата и ще ви изведе до улицата. Казах му трийсет дирхама. Разбрахме се за петдесет. Половината му платете сега, а другите — като се върнете.
После тя изрече със строг тон някакви думи, които го накараха да се напрегне за миг, но после флиртаджийското изражение се върна на лицето му. Майра забеляза това и изви очи нагоре в гримаса, после размаха пръст близо до лицето му и му каза нещо, което ми се стори наполовина като предупреждение и наполовина като заплаха.
— Обясних му, че ако ви играе номера, като да иска още пари, ще отговаря пред мен — преведе ми Майра. — Сега аз трябва да се връщам. Мохамед ще ви чака горе на улицата. Ще ви преведе обратно през тунела и ще ви вкара в хотела. Там трябва да изкачите три етажа и ще се озовете в коридора, където е вашата стая. Обещайте ми, че ако някой разбере как сте изчезнали за няколко часа…
— Никога няма да спомена, че си замесена в изчезването ми. Давам ти дума.
— Merci, Madame — изрече официално тя.
— Нямам думи да ти благодаря.
— Не е нужно да ми благодарите. Вие и съпругът ви платихте добре за моето мълчание.
С кимване и последен изпепеляващ поглед към Мохамед тя отвори ръждясалата врата и изчезна обратно в подземния свят.
Мохамед ми направи знак да го последвам. Бяхме в някакво мазе, над което се чуваха силна музика и ритмични удари. Погледнах момчето въпросително и то ми обясни на твърде развален френски:
— Mon pere est boucher.
Баща ми е касапин.
Касапницата явно се намираше точно над нас. Докато таткото разчленяваше нещо, Мохамед протегна ръка за аванса от хонорара си. Дадох му двайсет и пет дирхама и той ме поведе през мазе, което имаше вид на импровизирана кланица. Кофи за отпадъци и огромни контейнери, пълни с остатъци от животински трупове. Засъхнала кръв по бетонния под. Всички миризми, съпътстващи наличието на умрели животни. Мохамед се ухили, като забеляза ефекта на тази смрад върху мен. Покрих лицето си с длан, докато се качвахме по каменни стъпала към дъното на цеха. Когато се показах иззад тезгяха, бащата на Мохамед — около четиресетгодишен, с умърлушено лице и развалени зъби, хванал окървавен сатър в едната ръка — изглеждаше смаян да ме види излизаща изпод земята. Кимна любезно за поздрав, после излая нещо на Мохамед. Синът му отвърна със същия тон, като същевременно потърка палеца и показалеца си и баща му сякаш се умилостиви. Дори ми предложи ментов чай.
— Mille mercis, mais j’ai un rendez-vous37 — отговорих му.
Но къде се намирах сега? Макар добре да познавах сука след няколко седмици тук, той беше толкова плътно застроен и представляваше такъв лабиринт, че човек неизбежно се озоваваше на някое съвсем непознато място. Също като уличката, на която бях изведена. Беше пълна със зловещи сенки и никакви указания къде може да съм. Мохамед посочи към работилницата на баща си и заяви:
— Je reste ici.
— Mais ou suis-je?
— Essaouira.
— Mais ou?
— Vous cherchez ou?38
Обясних му, че се опитвам да намеря кафенето на човек на име Фуад. На Мохамед това май не му говореше нищо.
— Vous ne connaissez pas Chez Fouad?39
Мохамед вдигна рамене объркано.
— Aidez-moi40 — помолих, разтревожена, че Фуад може да си помисли, че няма да се върна, и да си тръгне преди определения краен час в полунощ.
Мохамед отново протегна ръка. Реших да не споря с него и бръкнах в джоба си за още десет дирхама. Ала преди да успея да му дам парите, баща му се показа от работилницата си и затича към него с един от онези чукове (целия окървавен), които използват за начукване на месото. Развика се силно и явно ужаси сина си, който се скри зад мен. Щом таткото стигна до нас, сграбчи Мохамед за рамото и го разтърси силно, като му се караше на скорострелен арабски. Разбрах, че е видял как момчето ми иска още пари и се е засегнал. Опитах се да защитя Мохамед, като обясних, че съм го помолила да ме насочи към едно кафене и аз съм предложила да му платя за услугата като водач. Мохамед, вече разплакан, преведе думите ми на арабски. Макар да бяха нужни няколко много напрегнати мига гневът на бащата да се уталожи, той явно повярва на историята, раздруса Мохамед още веднъж и му нареди нещо, което момчето ми преведе на неправилен френски: