Фуад ме беше предупредил още докато бяхме в кафенето, че Симо е заклет мълчаливец. Преди да ме заведе да се срещна с него, отидох при Мохамед. Казах му, че се налага да замина и го моля да не обелва и дума пред никого за това.
— Но Майра ще се разтревожи, като не се върнете.
— На Майра можеш да кажеш, че съм отишла да търся съпруга си. Тя няма да ме издаде, увери ме. Моля те, обещай, че и ти ще запазиш тайната ми.
После извадих две банкноти от по сто дирхама и ги поставих в дланта му. Той се ококори.
— Шукран, шукран — благодари ми.
— Тези пари са за теб, не за баща ти. Той дали ще се чуди къде съм?
— Ще му дам онези петдесет дирхама, които ми платихте. Те ще му запушат устата.
— Желая ти всичко добро, Мохамед.
— Бог да ви благослови, госпожо.
Забързах обратно към кафенето. Фуад ме придружи през кухнята — малко и претъпкано, кошмарно горещо помещение, където двама мъже в потни и лекьосани тениски пържеха фалафели и сипваха хумус в чинии. Погледнаха ме, но Фуад им се намръщи и те отново насочиха поглед към работата си.
След миг бяхме на задната уличка, в която беше сместено пежото. Един мъж стоеше в сенките и пушеше цигара. Фуад ни запозна и ме осведоми, че Симо ще ме откара до Казабланка. После ми поиска адреса. Отворих дневника на Пол и му показах страницата, на която беше написан. Той извади малък смачкан бележник от задния си джоб, взе молива, затъкнат зад ухото му, облиза графита и написа адреса на арабски. Подаде го на шофьора, придружен с устни инструкции, след това махна на Симо да се отдалечи за малко. Мъжът потъна по-дълбоко в сенките.
— Не исках да вижда как ми давате парите — обясни Фуад. — Ще му платя после. Избрах него, макар да не е от разговорливите, защото не е от тия, дето ще ви изнудват за пари. Знае, че ще отговаря пред мен, ако нещо не е наред или ако се опита да ви притеснява, което той няма да направи.
Бръкнах в джоба си и отброих четири хиляди дирхама. Хранех безумната надежда, че в Казабланка ще заваря Пол в дома на любовницата му, ще се уверя, че е добре, ще му дам шанса да се качи на обедния полет до Ню Йорк с мен, а в най-лошия случай ще ми тръшнат вратата под носа, с което ще се сложи край на брака ни, който в моето съзнание вече беше приключен.
Фуад преброи парите и като се увери, че е получил пълната сума, повика шофьора и му заговори тихо, с твърд тон. Показа му отново адреса на арабски и на няколко пъти посочи към мен. После написа някакви числа на друго листче от бележника, след като отново облиза молива. Откъсна го и го подаде на мен.
— Ако възникне нещо непредвидено, позвънете ми на този номер. Но не би трябвало да има никакъв проблем. Симо е свестен…
После ми подаде пластмасовия плик.
— Съпругът ви остави това, когато дойде в късния следобед. Не казвам, че искаше да го дам на вас, но предпочитам вие да му го пазите.
— Все още ли няма да ми кажеш къде го е оставил другият ти шофьор?
— Не мога, дадох му дума да мълча.
— Поне ми отговори права ли съм, като отивам на този адрес?
Фуад се замисли, после ми отвърна кратко:
— Иншаллах.
Ако такава е волята на Аллах.
Пет минути, след като излязохме от Есувейра, открих, че лампичката за четене отзад в колата не работи. Когато попитах Симо дали е повредена, той само вдигна рамене. Помолих го да спре и да я оправи, тъй като беше напълно тъмно, а нямах търпение да видя какво има в пазарската торбичка, дадена ми от Фуад. Исках също така да използвам четирите часа пътуване, за да прочета дневника на Пол, макар да изпитвах неудобство да се ровя в съкровените му тайни. Може би повредената лампичка беше намек, че не бива да надзъртам там. Но самият факт, че бях в раздрънкана кола и бягах от хотела ни в издирване на този изгубен човек…
— J’ai besoin de lire, monsieur41 — казах на Симо, когато отвърна, че не можел да стори нищо за повредената крушка.
Бръкна в джоба си и метна запалка на задната седалка.
— Се n’est pas suffisant. Vous n’auriez pas une lampe-torche?42
Той поклати глава и ускори, като предизвика първия пукот откъм ауспуха. Облегнах се назад и усетих с гърба си пружините под тапицерията от изкуствена кожа. После бръкнах в пазарската торбичка. Изпитах нещо подобно на огромно облекчение, когато извадих отвътре един от големите скицници на Пол. Щракнах запалката и на бледия ѝ пламък отгърнах твърдата черна корица, след което трескаво запрелиствах страница след страница графики от Есувейра. Каквато и мъка и самоунищожителен гняв да го бяха накарали да разкъса няколко от скицниците си в стаята ни, явно се бе задействало някакво зрънце на самосъхранение, защото тъкмо този съдържаше най-добрите работи, правени някога от него. Над петдесет рисунки, тъй иновативни и дръзки в използването на щриха, в смесицата на абстрактно и реалистично, в автентичното усещане за жега и прах на сука, което Пол бе предал, съпътствано от абсолютната му потребност да нарисува сцените по такъв оригинален начин. В един момент ми се наложи да затворя албума. Седях мълчаливо в тъмното и попивах усещането за загуба, плъзнало в организма ми като бързодействаща отрова. Погледнах към невзрачния пейзаж отвън и облаците по небето, спиращи всякаква светлина от звездите и луната. Внезапно се почувствах омаломощена от огромния стрес на последните часове, от страха и тревогата какво (и дали изобщо нещо) ще открия в Казабланка. Като че чак сега осъзнах напълно как целият ми живот се е променил. А надеждата за дете…