Нещо все още ме озадачаваше. Защо Пол бе взел този свой последен оцелял скицник, а беше изчезнал без паспорта си и без никакви дрехи и лични вещи? Тормозеше ме фактът, че не носеше със себе си скъпоценните си моливи и въглени. Пол никъде не мърдаше без скицник и любимите си френски моливи, които поръчваше от няколко специализирани магазина в Манхатън. Травмата от нараняването, които си бе причинил… може би фактът, че е страдал от сътресение или най-малкото е бил дезориентиран, след като си е блъскал главата в стената, ли е станал причина да си тръгне от хотела само със скицника? Или вече е имал дрехи и тоалетни принадлежности в дома на приятелката си? Как ли ги бе отнесъл там? Нищо чудно при раздялата им в Бъфало да ѝ бе дал куфар, който да отнесе в Казабланка, и само да е търсел повод да се измъкне от брака ни, какъвто аз безспорно му дадох днес.
Чуй се само в какви налудничави предположения изпадаш…
Но как иначе би могъл да се обвърже с тази жена? През трите години, докато бяхме заедно, никога не беше пътувал някъде без мен освен за по два дни до галерията си в Ню Йорк. Прекарали бяхме няколко дни в Монреал, когато имаше групова изложба там в Музея на изящните изкуства. С изключение на това не бе напускал страната било сам, или с мен. Така че само в Бъфало можеше да се е запознал с любовницата си. А това означаваше да я е срещнал в университета, където преподаваше. На снимката в дневника се виждаше, че тя е малко над двайсетгодишна. Дали не си бе направил вазектомията, за да се погрижи и тя да не забременее?
Спри, спри, спри. Така не стигаш доникъде.
Ала проблемът при откриването на лъжа — особено когато не можеш да се изправиш пред лъжеца — е, че тя води към още по-развинтени хипотетични сценарии.
Излъгах по-рано, че Симо не каза нито дума повече до Казабланка. Всъщност каза една дума:
— Полиция.
Пред нас на пътя имаше блокада и двама полицаи бяха застанали на шосето, като единият насочи мощен фенер към нас и даде знак да спрем. О, господи, някак са открили, че съм се измъкнала от хотела и бягам. Ще ме върнат в Есувейра и ще ме изправят пред инспектор Муфад, чиито подозрения спрямо мен ще са се утроили, след като не се подчиних на нарежданията му и напуснах града. Сега ще постави някого на пост пред вратата ми, докато уреди съдия да му подпише заповед за отнемане на паспорта ми. Несъмнено ще се превърна в неговия заподозрян номер едно. Ще изтъкне в съда, че само виновен човек би предприел опит за бягство.
Друг глас в съзнанието ми настояваше, че Майра не би ме предала по този начин. Първо, защото така щеше да навлече и на себе си огромни неприятности, и най-вече защото си личеше, че е човек, който държи на думата си.
Ала ето че ни спираха. Видях как Симо здраво стисна устни. Дръпна продължително от цигарата си, а гърбът и раменете му видимо се напрегнаха. Лъчът от полицейския фенер нахлу през предното стъкло и почти ни заслепи, като принуди Симо незабавно да намали.
Той паркира пред полицейската кола и загаси цигарата си в преливащия пепелник на таблото. Стъклото му вече беше свалено и чувах пукането на статично електричество от радиостанцията наблизо. Когато лъчът обходи вътрешността на автомобила, видях двама млади служители на реда в зле прилягащи им униформи, учудени в този късен час насред нищото да видят на задната седалка жена, при това западнячка. Изговориха се много приказки на арабски, Симо подаде личните си документи и шофьорското си свидетелство. Един от полицаите изчезна за безкрайни пет минути, после се върна и дълго разговаря с колегата си. После насочи вниманието си към мен и каза:
— Vos papiers, Madame.43
Вече бях приготвила паспорта си и го подадох. Двамата полицаи прекараха твърде дълго време да го разучават страница по страница. Те бяха основно празни, свидетелство колко малко познавах света извън моята страна. Видях, че стигнаха до страницата, където бе положен печатът на мароканската ми виза. Разгледаха я внимателно и я обсъдиха помежду си. После по-старшият от двамата ме попита говоря ли френски. Кимнах утвърдително. Той ми зададе въпрос: