— Вярно ли е, както твърди шофьорът, че сте го наели като такси до Казабланка?
— Да, платих му да ме откара там.
— Защо пътувате нощем?
Вече бях предвидила този въпрос.
— Мъжът ми пристига в Казабланка с ранен полет сутринта и ще го посрещна на летището.
Тогава те изчезнаха с паспорта ми. Видях ги как отидоха до колата си, запалиха цигари и си предаваха един на друг моя документ за пътуване. Междувременно Симо отново пушеше и виждах, че се тревожи не по-малко от мен за изхода от тази ситуация. Знаех, че посегне ли един от тях към телефон или към радиостанцията, за да потвърди самоличността ми, с мен е свършено. Минаха още пет минути. По-възрастният от двамата отвори вратата на колата им. Ето, това беше — началото на края. Но той само извади отвътре бутилка с вода. Продължиха да разговарят. После ни приближиха и почукаха на задното стъкло. Отново го свалих.
— Donc, Madame…44
Той ми подаде паспорта.
— Bon voyage a Casa…45
Кимна на Симо, отдаде ни чест и ние потеглихме в нощта.
Две минути, след като отминахме полицейския пост, шофьорът ми изпухтя с облекчение. Дори когато в нищо не си виновен, взаимодействие със закона винаги поражда душевен смут. Дали Симо усещаше, че бягам? Стресът от последните няколко минути ми се отрази по неочакван начин. Повлияха ми също късният час и огромното напрежение от изминалия ден. Опънах се на задната седалка, като наместих тялото си така, че да избегна издадените пружини, и заспах. Макар разбитото окачване и неравната настилка да ме събуждаха на няколко пъти, изтощението ми бе толкова силно, че мигом отново се гмурвах в подземния свят. Докато не дойде рязко раздрусване, последвано от гръмкия рев на животно и още по-гръмкия клаксон на кола. Бяхме на градска улица, на хоризонта се издигаха високи жилищни сгради и нямаше никакво движение с изключение на магарешка каруца, спряла пред нас. Мъж в джелаба се опитваше да подкара животното, но то отказваше да помръдне и беше предизвикало задръстване на пътя. Човекът го удряше с камшик, но инатът на добичето надделяваше дори над болката. Симо, който не можеше да изпревари магарешката каруца на тази тясна улица, натискаше клаксона. Върнала се в съзнание, но още сънена, погледнах часовника си. Беше шест часът без няколко минути. Върху нощното небе вече се прокрадваше светлина. Отне ми малко време да осъзная, че бяхме в Казабланка.
— Arretez, s’il vous plait46 — казах на Симо, като направих жест, че от натискането на клаксона няма никаква полза.
В отговор той ми посочи близка сграда — жилищен блок в стил ар деко със смесен магазин на партерния етаж, който вече беше отворен. Точно насреща му имаше кафене с тераса. В близост забелязах още оптика и бутик с 44 изложени на витрината бели и кафяви кожени якета наред с избелели дънки и шарени копринени ризи. Водопадът от скъпа безвкусица погаждаше номера на зрението ми след нощ с кратък сън на пресекулки на задната седалка на разбрицана кола. Мъжът с магарешката каруца най-сетне накара добичето да се размърда и да освободи пътя. Симо паркира и отново посочи към сградата отстрани на пътя.
— Votre adresse47 — съобщи ми и ми направи знак да слизам.
Бръкнах в джоба си и извадих банкнота от сто дирхама. Когато му я подадох, той само сви рамене и я взе с отсечено кимване. Докато се измъквах от задната седалка, изрече две последни думи:
— Bonne chance.48
Когато се озовах с раницата си на улицата и вратата на автомобила беше затворена, двигателят изпука за последен път, преди колата да се изгуби сред все още рехавото движение. Отново погледнах часовника си и се зачудих дали да се кача до апартамента на Самира сега, да задумкам на вратата, да принудя мъжа си да напусне леглото ѝ и да тръгне с мен.
Ала всичките ми инстинкти ми диктуваха да дам заден. Да огранича щетите дотук. Да приема тъжния финал. Да не се опитвам да го спасявам, колкото и да го желаех, каквито и страхове да ме мъчеха, че мъжът ми се е насочил нанякъде, откъдето връщане няма.
Съзнавах, че преговарям със себе си, че се поставям в някаква компромисна позиция, от която нямаше да излезе нищо добро.
Иди в кафенето. Поръчай си кафе. Накарай ги да ти извикат такси. Незабавно. Иди на летището. Качи се на самолета. Минѝ през изхода с надпис „Махам се оттук… завинаги“.
Вместо това нарамих раницата и пресякох улицата към нейната сграда. Огледах изредените имена с номера на апартаменти до звънците вляво от входа. Посочени бяха само фамилиите, така че не виждах никаква „Самира“ или поне „С“. По дяволите… Почудих се дали да не вляза в съседния магазин, да покажа снимка на Самира и да попитам мъжа зад щанда дали не я познава. После си дадох сметка, че след като живее тук, няма как да не е редовен клиент. И ако недоспала и стресирана американка на средна възраст размахаше снимката ѝ и попиташе за фамилията ѝ, продавачът най-вероятно щеше да ѝ позвъни и да я предупреди за лудата, която се мотае долу. Нищо чудно да повикаше и полиция. Най-разумно бе кротко да изчакам.