— Не ме бива по тая част, никога не ме е бивало — прошепна ми той първата нощ, когато спахме заедно и бе имал „проблеми с представянето“, да го кажа възпитано. Уверих го, че на всички мъже се случва от време на време, че не е кой знае какво, че постепенно нещата ще се получат. Истината е, че дори когато успяваше да осъществи акта, никога не бе удовлетворяващо. Непрекъснато беше притеснен и напрегнат, в плен на страхове, че е неадекватен, и никакви насърчения не можеха да премахнат вкоренените му комплекси. Но аз предпочетох да затворя очи пред факта, че за Доналд спалнята ни се превръщаше в същински кръст, на който той се разпваше сам. В края на първата година от брака ни вече правехме любов (ако изобщо можеше да се нарече така) само два пъти в месеца. Предложих му да потърси помощта на психолог. Той се съгласи, а после отказа да отиде. И при все че си оставаше един прекрасен събеседник, тази съществена част от семейния ни живот затъна в траен упадък.
Аз продължавах да убеждавам себе си, че с повече обич и подкрепа проблемите му на интимния фронт ще изчезнат, бракът ни ще укрепне и…
Невероятно, нали, как се самозалъгваме, че всичко ще е наред с отношения, за които тайничко знаем, че са обречени.
Краят на брака ми с Доналд настъпи една вечер, когато той се върна късно от нюзрума, изпил осем уискита в повече, и ме информира:
— Истината е, че дори да ида на психолог или при лекаря си и да го помоля да ми предпише нещо, всички сини хапченца на света няма да заглушат отвращението, което неизменно изпитвам от близостта ти.
Стиснах здраво очи, помъчих се да си внуша, че не е изрекъл онова, което изрече. Но когато ги отворих, видях на лицето на Доналд странна лека усмивка. Това, че той тихичко се наслаждаваше на оскърблението и объркването, които лумнаха в съзнанието ми, ме отведе към следващата неприятна истина: той го каза, защото знаеше, че веднъж изговорено на глас, ще ни отведе там, откъдето връщане назад няма.
— Сега вече наистина можеш да ме мразиш — прошепна той накрая.
— Само те съжалявам, Доналд.
На следващата сутрин поисках среща с главния редактор. Казах му, че ако вестникът още предлага възможност за изплащане на обезщетение на доброволно напуснали служители поради вълната от съкращения, аз бих желала да предприема тази стъпка.
Десет дни по-късно — с едногодишна заплата в банката — се качих на колата си и отпътувах за Монреал.
Бях решила да науча френски и да заживея в град, реещ се на границата между европейското светоусещане и това на Новия свят. А там беше и евтино. Открих апартаментче в безусловно френското обкръжение на квартал „Льо Плато“ и започнах да посещавам всекидневни курсове по френски в Университета на Монреал, където залягах здраво над усвояването на този сложен и заплетен език. Постигнах голям напредък в говорните умения благодарение на интимната ми връзка с мъж на име Тиери, който държеше магазин за грамофонни плочи на старо на улица „Сен Дени“ и междувременно се опитваше да напише своя голям роман в квебекски стил. Притежаваше чар и прилично самочувствие в секса — особено след Доналд, — но тези му качества бяха помрачени от откровения му мързел.
След година успях да подновя студентската си виза. Докато жънех постижения с френския, започнах да кроя планове евентуално да се преместя в Париж, да си уредя престоя там и да се преоткрия професионално като…
Точно там беше дилемата. С какво щях да се занимавам в живота си занапред? Записах си час за прием във френското консулство в Монреал и се озовах срещу дребничка чиновничка, която ме обезкуражи дори да си помислям за работа в Париж без европейски паспорт или съпруг французин. Канадската виза ми даваше право да работя по време на учението ми в университета. Намерих си временна длъжност като административен сътрудник в двуезична счетоводна фирма и постепенно бях очарована от света на цифрите. Знаех, че като се преквалифицирам в експерт-счетоводител, отново ще се озова в света на чуждите истории, който си бях обещала да избягвам, когато се отказах от журналистиката. Въпреки това след осемнайсет месеца в Квебек реших отново да прекося границата към Америка и да постъпя на курс по счетоводство в Бъфало. Ясно ми беше защо тичам обратно натам. Бъфало беше сигурно място за мен. Безспорно единственото към онзи момент в живота ми, където бях пуснала корени. При положение че вече не работех във вестника, шансовете да се натъкна на Доналд бяха почти несъществуващи. И все пак изпитвах дълбока остатъчна тъга по повод приключването на брака ни, съчетана с мисълта, че трябваше да мога да го променя. Също както нуждата ми да сторя нещо практично или сериозно с живота ми беше едно по-широко отражение на всичките ми не докрай осъзнати чувства към татко. В Бъфало имах добри приятели и много контакти, така че имаше реална перспектива да създам своя собствена малка счетоводна фирма и да привлека достатъчно хора като потенциални клиенти.