Все още държах в ръка онзи половин литър вода. Застанала под сянката, която хвърляше тентата на пекарната, се облегнах на стената и я изгълтах, след което ме обзе замайване. Внезапно усетих ръка на рамото ми. Пол!
Ала не, беше пекарят, излязъл навън със сгъваемо столче, кифличка и бутилка лимонада. Настоя да ми помогне да се настаня на столчето. След като се увери, че ям и вкарвам много нужна захар в кръвообращението си, влезе вътре и се върна с ленена кърпа, напоена със студена вода. Постави я около шията ми — очевидно беше спешно пустинно средство против дехидратация. Подейства. До минути се почувствах малко по-добре. Той отказа парите, които му предложих, и отново попита на френски дали съм сигурна, че съм добре. Можел да прати някой от помощниците си да ме съпроводи до хотела ми. Благодарих му неколкократно и му казах, че съм трогната от добрината му.
— Желая ви успех, мадам.
Нима и той прочиташе отчаянието в очите ми?
Изправих се да пробвам дали краката ме държат. Усещах ги като нещо средно между гумени и вдървени. Тръгнах да пресичам булеварда с намерението да се върна в хотела и да видя дали Пол не се е появил там в мое отсъствие, като се наругах, че забравих да предупредя жената на рецепцията да не споменава, че го търся. Но когато преминах на отсрещната страна и поех по тясната уличка, където бях видяла момчето да дои козата, вдясно мернах висока фигура, поела по още по-пряк път. Заради височината на мъжа и веещата се прошарена коса нямах съмнение, че това е Пол. Извиках името му, но той сякаш бе глух за гласа ми. Затичах, решена да го настигна. Само че когато се добрах до пасажа, не повече от метър и двайсет широк, вече нямаше следа от Пол. Наблизо не се виждаха входове, където би могъл да изчезне. Стигнах до една арка след стотина крачки, но вътре имаше само двама старци, които кипваха чай на малка газова печка. Отново показах снимката в паспорта. Погледнаха ме с пълно недоумение. Върнах се на алеята — толкова тясна и сбутана — и се опитах да отгатна в кое кътче би могъл да се скрие. Или беше вече излязъл от нея и отишъл по-нататък? Забързах към края ѝ само за да разбера, че е без изход. Върху стената имаше ръждясала бодлива тел, която правеше прескачането ѝ почти невъзможно. Пипнах я и установих, че на допир е като мокър тебешир. По нея можеше да се прехвърли само гъвкава котка.
Затворих очи с желанието да съм навсякъде другаде, само не тук, но знаех, че трябва да се измъкна от задънения проход. Така че се върнах по същия път до главната улица и трескаво се заоглеждах във всички посоки, докато вървях към хотела.
На рецепцията все още стоеше същата жена.
— Не го ли открихте? — попита.
Поклатих глава.
— Може би скоро ще се върне. Ако желаете да се качите горе…
— Да, бих искала.
— Все още не са минали да почистят стаята.
— Сигурна съм, че ще е напълно приемлива. Имам само една малка молба. Когато мъжът ми се върне, моля ви, не му казвайте, че съм горе. Той е в много разклатено душевно състояние сега и може да избяга, ако научи, че съм тук. Надеждата ми е, че ако се качи горе, ще успея да го уговоря да заминем следобед.
— По този въпрос имам добри новини. Все още има седем места на полета за Париж. Скъпи са, тъй като се купуват в последния момент — по пет хиляди и двеста дирхама единият. Ако ги искате, трябва да ми съобщите най-късно до един часа̀. D’accord?58
— D’accord.
Стаята беше с климатик. Също така беше прилично голяма, макар че при тези тесни улици от балкона имаше видимост само на десет крачки напред. Онова, което причини силната ми тревога, обаче беше пълният хаос вътре. Усукани чаршафи, кървави дири по възглавниците — нима главата му още кървеше? Навред смачкани хартии. Пепелник, преливащ от угарки (беше отказал цигарите горе-долу по времето, когато заживяхме заедно). Остатъци в две бутилки от вино. А в банята — не, това беше направо съкрушително — пълна тоалетна.
Дръпнах верижката на казанчето. Вдигнах телефона, позвъних долу и помолих горе да бъде изпратена камериерка. После се върнах, изсипах пепелника в тоалетната чиния и отново пуснах водата. Открих кутия кибрит, запалих две клечки и започнах да крача между банята и спалнята в опит да замаскирам вонята на изпражнения и на потни чаршафи, напоила тези две помещения. Изсипах останалото вино от бутилките. Залових се да събирам многото смачкани на топка хартии. Измъчени графики на сам човек в празно място, което трябва да беше пустинята. Графиките бяха недовършени. При всяка от тях бе очевидно, че Пол е имал затруднения с лицето на фигурата, която бе тъй висока, че се извисяваше над пясъчна дюна. Ала автопортретът му бе развален от образ, който бе пълна гротеска. Рисунка след рисунка представяше Пол с полуразмито лице или такова, което бе опърлено до неразпознаваемост от слънцето. Сред откъслечните скици имаше и няколко листа със започнати писма. Любов моя… Най-скъпа Робин… Ти се омъжи за катастрофа… Най-ужасни бяха две бележки, наполовина изгорени с една и съща дума върху тях: Приключих.