Беше като да влезеш в яма. Даже докато се качвах по стълбите, имах чувството, че съм под земята, далеч от чист въздух и дневна светлина. Горе спрях в началото на дългия коридор без прозорци, простиращ се пред мен. Изглеждаше безкраен. Прожекторите бяха разположени по цялата му дължина и изчезваха в далечината като светлини на писта за нощно кацане. Неволно потреперих, преди да тръгна по него.
Шумът от удари с чук ми подсказа, че все още разбиват стената. Когато наближих зазиданата стая, на светлината на един прожектор в коридора се открояваше мъгла от циментова прах. Вътре прахта беше още по-гъста. Двама яки полицаи къртеха стената с чукове и длета. Сенките им играеха на ярката светлина на прожекторите, докато изчукваха хоросана около всяка бетонна тухла и ги сваляха една по една, за да разширят назъбения отвор. Предпазният найлонов лист от другата страна потрепваше при всеки удар като мръсна завеса за душ.
В стаята имаше още няколко полицаи и криминалисти с бели костюми, почти неразличими един от друг с гащеризоните, маските и качулките. Успях да разпозная сред тях Уилън, но той се извърна настрани, когато ме видя. Явно не беше в настроение да говори. И не беше единствен. Докато чакахме, във въздуха витаеше напрежение, осезаемо почти колкото прахта. От коридора се чу глас:
— Извинете, ето ме и мен, дайте на кучето да види заека, благодаря…
Познах гласа още преди да видя собственичката му. Беше нисък, но силен и хриплив като на заклета пушачка. Последното беше илюзия, защото жената, на която принадлежеше, беше яростна противничка на тютюнопушенето. Полицаите и криминалистите, които стояха на вратата на отделението, бързо се отдръпнаха, за да я пуснат вътре. Тя изглеждаше дребна в сравнение с колегите си, които побързаха да се махнат от пътя ѝ, но нито забави крачка, нито ги удостои с поглед, когато влезе, сякаш приемаше за съвсем нормално всички да ѝ отстъпват. Спря до мен и остави на земята кожената си чанта „Гладстон“, която изглеждаше почти толкова голяма, колкото нея. Мургавото ѝ лице зад маската беше усмихнато.
— Здравей, Дейвид. Отдавна не сме се виждали.
Така беше. Рия Парек бе един от първите съдебни патолози, с които бях работил. Още по онова време беше старо куче, доста по-възрастна от мен и вече беше на върха на кариерата си. Това бе много отдавна, преди толкова време, че не исках да си спомням.
Много неща се бяха променили оттогава.
Включително самата Парек. Дори под маската и качулката се виждаше, че е остаряла. Никога не се беше отличавала с висок ръст, но видимо се бе смалила и започваше да се прегърбва. Катраненочерните ѝ вежди сега бяха посивели, а очите ѝ, заобиколени от бръчки, имаха тъмни сенки отдолу.
Усмихнах ѝ се, искрено радостен да я видя.
— Здравей, Рия. Не знаех, че работиш по случая.
— Нямаше да работя, ако Конрад не беше оплескал нещата. — Тя изсумтя. — Типично.
Поне някои неща в нея явно не се бяха променили.
— Как си?
— Е, знаеш. Остарявам. Вече скърцам. Все същото. — Тя ме изгледа изпитателно. — Изглеждаш добре.
— Ти също.
— Лъжец. — Но изглеждаше доволна. Обърна се и огледа частично разрушената стена. — Напомня ми за Едгар Алън По. „Падението на дома Ашър“1. Знаеш ли този разказ?
— Не, но предполагам, че някой е зазидан някъде.
— Всъщност погребан, но почти позна. И не е в болница, затова да се надяваме, че приликите свършват с това.
— Какви прилики?
— Жертвата е била още жива.
Спомних си каишите и труповете в леглата, които бях видял, докато помагах на Уилън за Конрад. Но нямаше смисъл от прибързани заключения: скоро щяхме да разберем всичко. Наблюдавахме как свалят поредната бетонна тухла и я занасят на нарастващата купчина. Сега достатъчно голяма част от стената бе разградена, за да се мине оттатък. Зачервен и задъхан, един от полицаите хвърли тухлата върху купчината и се обърна към Уилън:
— Това би трябвало да е достатъчно.
Уилън дойде да говори с Парек, докато хората му изсмукваха основната част от прахта и отломките с мощна прахосмукачка. Отново не ме удостои с внимание, но бях прекалено разсеян от назъбената черна дупка, за да се запитам защо.
— Нямате ли водещ разследващ? — попита Парек. — Къде е главен инспектор Уорд?
И аз това се чудех. Трябва да имаше много важно заседание, за да се бави още.
— Пътува насам — отговори Уилън. — Все още иска да говори с теб, когато пристигне, доктор Хънтър. Можеш да я изчакаш отвън.
Не ми хареса как прозвуча това. За първи път се замислих за какво ли иска да говори с мен Уорд, но Парек реши проблема, преди да успея да задам въпроса на инспектора.
1
Оригинално заглавие The Fall of the House of Usher. У нас се среща в препратки и като „Западналият дом на Ашър“. — Б.р.