Беше бавен процес, но поне този път задачата щеше да е малко по-лесна. Състоянието на останките бе такова, че нямаше много меки тъкани за отстраняване.
Особено върху втория скелет — мъничкия.
Асистентът в моргата ми предложи помощ, но отказах. Бях свикнал да работя самостоятелно и тъжният характер на това, което трябваше да направя, вече ми тежеше. По-добре беше да остана сам с мислите си.
Минаха няколко часа, преди да свърша със задачата. Оставих костите на жената да се варят на слаб огън през цялата нощ; до сутринта щяха да са достатъчно чисти, за да могат да се измият и след това отново да се сглобят за оглед. По-деликатния скелет на плода сложих да се накисва в обикновена вода на стайна температура. Щеше да отнеме повече време, но върху костите имаше много малко тъкан и не исках да рискувам да ги повредя.
След като почистих всичко, нямаше какво друго да правя. Погледнах часовника си и се разочаровах, когато видях, че все още е твърде рано. Нямах никакви планове и перспективата да прекарам вечерта сам в апартамента не ме привличаше.
Когато излязох от моргата, не валеше, но започна отново, докато отивах към колата си. Големите, тежки капки се разбиваха с пръски на тротоара и след няколко секунди дъждът сериозно се усили. Изминах останалата част от пътя тичешком и се вмъкнах в колата точно когато небето се продъни. Дъждът барабанеше по покрива, докато бършех водата от лицето си, и закриваше всичко зад мокрите стъкла. Дори чистачките не се справяха и затова се облегнах назад и зачаках да намалее.
Не бързах.
Пуснах радиото, докато чаках. Хванах края на новините в шест — сегментите, които не бяха достатъчно важни, за да влязат във водещите заглавия. Дъждът първоначално ги заглушаваше, но когато чух да споменават „Сейнт Джуд“, увеличих звука. Интервюираха местен историк, който полагаше сериозно усилие да не издава вълнението си.
— Разбира се, колкото и трагични да са… ъъъ… сегашните събития, това далеч не е първото нещастие, което сполетява „Сейнт Джуд“ — каза той. — Няколко монахини, работещи в някогашния изолатор, починали по време на епидемията от тиф през 1870 година. Същата година неизвестен брой пациенти загинали при пожар. После, през 1918-а, близо една четвърт от болничния персонал умира от испанския грип. А по време на Втората световна война върху източното крило пада бомба. За щастие, не избухнала, но срутила част от покрива, който убил една сестра. Според легендата за всичко е виновна Сивата дама.
— Сивата дама? — вметна интервюиращият.
— Болничният призрак — обясни историкът и гласът му издаде, че се усмихна. — Според легендата пациентите и персоналът редовно го забелязвали, въпреки че действителните свидетелства на очевидци са твърде малко. Предвестник на смъртта, ако вярвате в такива неща.
Ох, за бога. Раздразнено поклатих глава.
— Значи, можем да кажем, че болницата е прокълната? — попита интервюиращият.
— Е, не бих отишъл толкова далеч. Но със сигурност около нея са се случили доста нещастия. По ирония свети Юда е покровител на обречените начинания, един от първите апостоли, който…
Изключих радиото. Това беше само пълнеж, компенсиращ факта, че полицията не даваше почти никакви подробности за смъртните случаи в старата болница. Но този вид сензация нямаше да помогне на разследването.
И все пак ми напомни за нещо. Отворих жабката и извадих листовката за събранието, която протестиращата ми беше дала миналия ден. Под стара снимка на „Сейнт Джуд“ имаше подробности за мястото и часа. Погледнах часовника си. Имах време да отида.
Така или иначе, нямах друго занимание.
Докато стигна до „Сейнт Джуд“, дъждът спря, но пороят бе изгонил хората от улиците. Нямаше и следа от тълпата журналисти, които бях видял пред портите предишния ден. Входът се охраняваше от един-единствен полицай и жълтата му мушама блестеше ослепително ярко в полумрака. Имаше само шепа упорити репортери. Повечето от тях бяха облечени подходящо за времето или се криеха под чадъри, но имаше и една окаяна жена, която пороят явно бе заварил на улицата, и сега стоеше под едно дърво мокра и нещастна.
Минах покрай изоставената болница. Откритата среща щеше да се проведе в една църковна зала наблизо. Започваше след двайсет минути и очаквах, че ще намеря мястото достатъчно лесно. Но когато завих в поредното каре със занемарени къщи и затворени магазини, съжалих, че не използвах сателитната навигация. Отново се озовах на главния път, минаващ зад изоставената болница. По пустата улица бавно се движеше самотна фигура. Беше жена, натоварена с найлонови пликове. Носеше дебело палто, но без качулка, и вървеше леко накуцвайки, като щадеше левия си крак. Нещо в нея ми се стори познато, но едва след като я подминах, осъзнах, че е същата жена, която бях срещнал в разрушената църква миналия ден.