Сергей Лукяненко
Мирисът на свободата
Перонът беше празен. Аз постоях малко на цветния бетон, гледайки вагона на монорелсовия влак. Прозрачните врати бавно се затвориха, вагонът се поклати, надигна се над релсите и плавно тръгна напред. Празен вагон, заминаващ от празна гара.
А какво друго да очаквам? Нощ е. Нормалните хора отдавна спят.
Аз тръгнах по перона, стараейки се да стъпвам само по оранжевите петна. Цветният бетон стана модерен преди пет години и хлапетата веднага измислиха нова игра — да вървят по него, настъпвайки само един цвят. Доста сложно, между другото. Налага се или да пристъпваш, или да скачаш, или да вървиш на пръсти, балансирайки върху миниатюрни петънца от избрания цвят.
Сега оранжевата пътека ме водеше покрай дългата редица търговски автомати. Почувствали приближаването ми, те включваха рекламите си и аз вървях покрай доволни, весели, пиещи ко̀ла, дъвчейки горещи сандвичи, миещи косите си с шампоан против пърхут, пушещи безникотинови цигари хора. Погледнах дали ще успея да се приближа до автомата и да си взема кутийка ко̀ла. Но между мен и „ко̀лата“ нямаше оранжеви петна. Аз продължих нататък — покрай жизнерадостно тракащите с врати стени на гарата, покрай информ-терминалите, телефоните, покрай наклонените пътеки, водещи към градчето. Според надписа над гарата, неизвестно защо не светещ, незабележим, градът се казваше Велесберг. Всъщност аз пътувах към градчето на китайските преселници И Пин, но за пет часа монорелса ми втръсна достатъчно.
Оранжевите петна преминаха в оранжеви пръски, а после — в редки островчета оранжев цвят. Но нямаше път, по който да изляза от перона. Аз вървях и вървях покрай мътносивата релса, така увлечен от играта, че не забелязах — не бях сам на перона.
— По оранжевите не можеш да стигнеш — чух аз зад гърба си.
Обърнах се. В стената на гарата имаше дълбока ниша с широка пейка. На нея седеше говорещия — момче на моята възраст, ако съдех по гласа. Впрочем, възрастния бих го почувствал по мириса още щом излязох от вагона. Възрастните миришат силно, за разлика от децата.
— Сигурен ли си? — поинтересувах се аз.
— Абсолютно.
Говореше руски съвсем чисто. Нищо чудно, много от нашите почиват тук през лятото.
Свих рамене и казах:
— Сменям цвета на червен.
Това вече не е съвсем чиста победа — да смениш цвета. Но на съседния по спектър — може. Аз стъпих на червено петно.
— По червените не можеш да стигнеш — сякаш с удоволствие каза момчето. — Нито един цвят не ти осигурява изход. Ако играеш честно, не можеш да стигнеш. Специално е направено така, за да не си играят децата край пътя. Такива ми ти работи, приятелче…
Аз се ядосах. Никой нямаше право да ме нарича „приятелче“ или да ме сравнява с децата. Работата не е в биологичната възраст. Още повече, че нахалникът не може да е по-голям от мен.
Скочих от място към скамейката. Пред нея имаше ивица червен бетон и… За съжаление, не съм Гвидо Мачесте, недостижимият шампион по скок от място. Падайки пред нишата, аз забих лице в бетона, а главата — в босите крака на заядливеца.
— Не стигна — насмешливо изкоментира действията ми той. — Нито един цвят не ти дава изход, разбра ли? Няма изход, приятелче. Няма изход.
Аз бавно се надигнах, а през това време познавачът на велесбергската гара попита с искрено съчувствие:
— Силно ли се удари?
Но аз вече не обръщах внимание на интонацията и думите. И на това, че няма мирис на вражда — също.
Да ме бяха видели сега психолозите от регионалния център… От носа ми шуртеше кръв, сцепената ми устна беше изтръпнала, по бузата ми сякаш бяха прекарали абразив. Без да казвам и дума, скочих към събеседника си. Няколко секунди просто се борехме, той явно очакваше боя и се досети за скока ми. После, измъквайки се, аз го фраснах по лицето — не силно, ръката ми се плъзна, — после получих в отговор един в корема, още веднъж го ударих — вече по-силно…
По тялото ми премина тръпка, ушите ми заглъхнаха от нетърпимо тънкото пищене. Аз замръзнах, отстъпвайки от неочаквания си враг. После мушнах ръка в джоба на ризата и извадих малък метален диск. В центъра на Знака тлееше, гаснейки бавно, оранжева искрица. Погледнах събеседника си — и се стъписах. В ръцете му също гаснеше светеща точка.
Сега разгледах момчето по-внимателно. Той беше полугол, само по шорти, в чийто джоб сега прибираше изключения медальон. На гърдите му имаше някакъв амулет, слабо проблясващ в тъмнината. Косите му стърчаха на „гребени“ в различни страни.
— Ама че идиоти… — прошепна момчето. — Сбихме се като някакви хлапетии.
— Ъхъ — виновно потвърдих аз. — Призивника ли сработи?