— Хайде — казах. — Виждаш ли тези планини? Да излезем и да ги погледнем отблизо. Искам да постоя малко навън, да усетя вятъра в лицето си и да се почувствам някой.
Тя ми хвърли старомоден поглед, но изглежда нещо се бе задвижило в главата й, защото влезе в колата без да продума. Седнах до нея. Кадилакът се задруса по паветата на площада, по главния път, който извеждаше от Оризаба.
Мълчахме, докато стигнахме до планинския път. Когато се заспускахме по стръмния склон, надолу към долината и въздухът засвистя покрай колата, тя неочаквано се обади:
— Бихме могли да продължим да караме все така и няма да има за какво да се тревожим. Когато си омръзнем, ще си кажем довиждане. Тогава и за двама ни ще останат още по-малко неща, за които да се тревожим.
— И светът ще остане без мазилото срещу змийска отрова, а ние няма да сме много щастливи от това.
— Вярваш ли наистина в тези измишльотини?
— Мисля, че вярвам — казах аз. — Пък и ти обеща на стария човек да му съдействаш.
Тя се засмя весело.
— Ти си журналист и ми говориш за обещания. Смешно е!
Погледнах я.
— Значи искаш два пъти да измамиш старика?
— Хич не ми пука за това — отговори тя, като намали скоростта, докато минавахме покрай редица стари, порутени от времето къщи и павилиони за разхладителни напитки с тенти, надвесени над улицата. — Никой не може да диктува живота ми. Единственото, което казвам, е, че можем да заминем оттук и да не се връщаме повече.
Кадилакът се заизкачва отново, оставяйки малкия град зад нас. Нямах идея как се казва и не ме интересуваше. Приближавахме гориста местност и следите от човешки живот непрекъснато оредяваха. Докато се изкачвахме нагоре, все по-рядко срещахме индианци да се движат покрай пътя, възседнали магаретата си. Неочаквано Мира намали скоростта, свърна от пътя и спря под сянката в края на гората.
— Хайде да излезем — предложи тя.
Последвах я, докато се отдалечаваше от колата, и седнах до нея върху изгорялата от слънцето кафеникава трева. Тя погледна нагоре, към искрящото небе, примижавайки от яркото слънце, и въздъхна доволно.
Намирах я вълнуваща. Не зная защо, но косата й с металния си блясък, нейната бяла шия, извивките на тялото под алено червената блуза, малките й ръце с фини кости и смелата извивка на устните и брадичката, ме смущаваха. Открих, че се връщам назад в миналото. Измежду всичките жени, които съм познавал, се опитвах да открия някоя, която да изглежда толкова добре, колкото това дете. Бледи призраци дефилираха в съзнанието ми, но никой не подхождаше.
— Слушай, сестричке… — започнах аз.
— Почакай малко — прекъсна ме тя. — Имаш ли нещо против да не ме наричаш сестричка? Аз не съм ти сестра, имам си име. Мира Шамуей. Ние се запознахме, не помниш ли?
— Ако ми беше сестра, щеше да си по-добро момиче — казах мрачно.
— Само за насилие си мислите вие, твърдите мъже. Това е единствената ви реакция към жените, нали?
— А какво очакваш, когато ни гощават с хладен прием и остър език? — попитах ухилен. — Освен това малко насилие помага.
— Спаси ме от това — рече тя, като изведнъж се оказа близо до мен. — Ти можеш да го направиш. Не искам да участвам.
Помислих си, „Ако знаеше и половината от онова, което съм ти подготвил, съкровище, щеше да се покатериш на дървото.“ Но само вдигнах рамене.
— Да не започваме отново. След седмица ще ми благодариш. Нали не се страхуваш от този Куинтъл?
— Не ме е страх от нищо на два крака… — започна тя.
— Спомням си, вече ми го каза.
— Но това е лудост — продължи тя. — На приказки всичко е добре, но ако трябва да го правиш наистина… същинска лудост е! Не говоря езика. Те ще разберат, че ги лъжа.
— Остави тази работа на Док. Той ще уреди всичко — рекох аз. — Защо се тревожиш?
Тя порови из чантата си и извади тесте карти.
— Има нещо свързано с теб и се чудя какво е — каза тя, като разгъна картите между пръстите си така, че те образуваха нещо като дъга след дъжд.
— Когато бях малък, майка ми ме мажеше с мечешка мас, — отговорих аз и се облегнах назад, подпрян на лакти. — Това ме изгради като личност.
Тя се наведе напред и извади четири аса от джоба на гърдите ми.
— Намираш ли, че съм сериозна млада жена?
Гледах картите, които премяташе между тънките си пръсти.
— Да — отговорих аз и усетих, как гърлото ми изведнъж се свива. — Нещо повече дори. Бих казал, че ти си изключителна млада жена.