Тя ме погледна с внезапен интерес.
— Наистина ли?
— Хъм, така мисля. Смятам, че ще знаем ужасно много един за друг, когато дойде време да се разделим?
Тя се пресегна да извади попа спатия от маншета ми. Усетих мириса на косите й. Той ми припомни едно лято, прекарано в Англия, и една стара провинциална градина, пълна с люлякови храсти.
— Така ли? — попита тя.
Хванах ръката й и я дръпнах към себе си. Тя не се възпротиви и ме остави да я приближа до себе си.
— Да — отвърнах аз и плъзнах ръка под раменете й. — Ужасно много.
Останахме да лежим така, близо един до друг и аз можех да виждам облаците, отразяващи се в очите й.
— Дали ще ти хареса? — попита тя с устни до моите.
— Може би, не зная.
След това я целунах, притискайки силно устните си до нейните. Тя лежеше неподвижно. Искаше ми се да затвори очи и да се отпусне, но не го направи. Усещах напрегнатите, съпротивляващи се мускули на гърба й. Чувствах устните й — твърди, стиснати и някак детски срещу моите. Тя не се опита да ме отблъсне, но да я целувам беше все едно да целувам опакото на ръката си. Оставих я и се отпуснах отново на лактите си.
— Няма нищо — казах аз. — Не обръщай внимание.
Мира се отдръпна. Докосна внимателно устните си с пръсти.
— Очакваше да се получи нещо, нали? — попита тя, като подгъна крака под себе си и оправи полата си.
— Да — казах аз. — Но какво от това? Понякога става, но не и този път. Важното е да не се форсират тези неща.
— Не — рече тя, като ме гледаше сериозно. — Трикът е да не ги правиш изобщо.
Тогава си помислих, какво ми става? Какво се опитвах да направя? Имах да върша работа. 25000 долара ме чакаха почти под носа, с моето име върху тях, а аз си играех с късмета си. Опитвах се да прегърна едно момиче, което ме интересуваше толкова, колкото и ланшния сняг. Сигурно беше заради косите й. Винаги съм си падал по блондинките.
— Промени ли намерението си да ме опознаеш? — попита тя като ме гледаше очаквателно.
— Мисля, че не — отговорих аз. — Ще продължа да опитвам. Разказах ли ти за червенокосата, която срещнах в Ню Орлеан.
— Няма защо да го правиш — каза тя и се изправи. — Мога да си я представя.
— Не и тази червенокоса — отвърнах, без да свалям поглед от нея. — Фигурата й беше като пясъчен часовник. Боже мой! Всяка минута беше от значение!
Тя се отправи бавно към кадилака.
— Значи няма да ми помогнеш? — попита тя. — Не, докато не бъда мила с теб?
— Какъв е проблемът?
Изправих се и тръгнахме към колата.
— Тази сутрин и двамата смятахме, че всичко е наред.
— Мислих върху това — каза тя, докато се качваше в колата. — Тази идея вече не ми харесва.
— Дай й шанс — настоях аз, като усещах как ме връхлита горещината от прашния път. — Бъди решителна.
— А каква ще е ползата ти от всичко това? — полюбопитства тя, като запали двигателя. — Прекалено си настоятелен, за да нямаш никакъв интерес.
— Статията за вестника — отговорих аз. — Ако беше журналист, щеше да разбереш какво е това. Ще стане чудесна история, с много фотографии. Може да публикуват снимката ми дори.
— Никога ли не мислиш за хората, които разпъват по страниците на твоя вестник? — попита Мира, карайки бавно по пътя, по който бяхме дошли.
Аз се намръщих.
— По-добре не започвай — казах аз. — Сарказмът убива романтичния ти порив.
Когато се заспускахме по стръмния, виещ се път, тя леко увеличи скоростта. Точно пред нас се намираше малкият планински град, през който бяхме минали на отиване.
— Хайде да спрем и да купим няколко бири — предложих аз. — Гърлото ми е пълно с прах.
Влязохме в града и подкарахме по покрития с павета главен път. Не обръщахме внимание на индианците, които усмихнато протягаха към нас огромни букети от пъстроцветни цветя. Спряхме пред малък павилион за бира. Навън имаше маса от винкелно желязо и пейки, засенчени с ярко оцветена тента. Миризма на бира и спарени тела се носеше отвътре.
— Няма да влизаме — казах аз и седнах на масата. — Миризмата ми напомня вестникарски офис.
Мира дойде и се настани до мен. Свали широкополата си сламена шапка и я постави внимателно на масата. От павилиона излезе слаб, възрастен мексиканец и ни се поклони. Очите му имаха странен, тревожен израз и аз си помислих, че сигурно има неприятности. Поръчах бира и той се отдалечи, без да продума.
— Ето един човек, който очевидно има сериозни проблеми — рекох аз, като разгърнах сакото си и отлепих внимателно ризата от гърдите си.
— Всички гризъри си приличат — отговори с безразличие Мира. — Тревожат се за глупости. По едно време ги съжалявах, но сега ми е все едно…