Тя млъкна и погледна покрай мен с широко отворени очи. Проследих погледа й. На вратата се бе облегнал най-дебелият човек, който бях виждал през живота си. Беше не само дебел, но и огромен. Мисля, че ръстът му надминаваше два метра. Той носеше обичайното сламено сомбреро. Наметката беше преметната през раменете му, но отдолу се виждаше елегантният черен костюм и меките мексикански ботуши за езда, украсени със сребърни шпори. Цигарата висеше между дебелите му устни, а черните му очи гледаха втренчено Мира.
Особено ме впечатлиха очите му. Бяха плоски като на змия. Видът му не ми харесваше. Бях сигурен, че не е от града. В него имаше твърде много шик. Не ми харесваше и похотливият поглед, с който гледаше Мира.
— Не е ли сладък? — попита тя. — Басирам се, че са били близнаци, преди майка им да ги свари в прекалено гореща баня.
— Чуй ме, ябълков цвят — казах тихо. — Запази остроумието си за мен. Този омбре няма да го хареса.
Дебелият извади цигарата от устата си и я хвърли към нас. Тя падна на масата между мен и Мира. Ако някой друг гризър беше направил подобно нещо, щях да забода ушите му на тила, но имах резерви по въпроса за удрянето на двойно по-едри от мене типове. Вече стана дума за това преди. А когато съотношението е три към едно, бих поддържал огромна дистанция помежду ни, преди да предприема нещо.
Мира нямаше нищо против да ме въвлече в битка, типично по женски. Всички жени си мислят, че неравният бой е признак на рицарство.
— Защо не натикаш това дебело момче в килера? — попита тя.
Може би мъжът не знаеше друг език, освен родния, но откъде можех да бъда сигурен? В днешни дни хора, от които най-малко си очаквал, се оказват образовани.
— Какво искаш да направя? Да се самоубия ли? — прошепнах аз.
— Не се каниш да оставиш тази буца сланина да ме оскърбява, нали? — попита Мира със святкащи очи. — Не виждаш ли какво направи?
И тя посочи цигарата, димяща до ръката й.
— Такава дреболия? — казах бързо. — Това беше случайно. Той не мислеше нищо лошо. Успокой се. Мадами като тебе предизвикват революции.
В това време слабичкият мексиканец излезе от павилиона. Той заобиколи дебелака, сякаш минаваше покрай отровен паяк. После остави двете бири пред нас и бързо се скри вътре.
Дебелият пушеше отново. Той извади цигарата от устата си и я хвърли към нас. С ръката си закрих своята чаша, докато цигарата описа дъга във въздуха и падна в чашата на Мира. Взех моята чаша и без да продумам, я сложих пред нея.
— Заповядай, съкровище, и — за Бога, не прави проблем от това.
Уплаших се, като видях лицето й. Беше пребледняла, а очите й светеха като на котка в тъмнината.
Внезапно шишкото се разсмя. Смехът му беше висок и писклив и подхождаше на бакенбардите и тънките му мустачки.
— Сеньорът има мляко във вените си — каза той и се плесна по дебелото бедро с вид, сякаш това бе най-голямото забавление в живота му.
Помислих си да стана и да му зашлевя един, но нещо ме възпря. Бях обикалял известно време из тази страна и бях виждал много решителни типове, но този беше нещо специално. Трябваше да имам пищов, ако исках да предприема нещо. Случаят беше такъв, а аз нямах оръжие. Това обаче не смути Мира. Тя го изгледа с поглед, който би заковал и състезателен кон на място, и извика:
— Иди да се удавиш в някое езеро, педераст такъв, и ако едно не те побере, скочи в две!
Перо да беше паднало, щеше да се чуе. Дебелакът престана да се смее.
— Устата ти е прекалено голяма, зайче — каза той. — Трябва да внимаваш какво говориш.
Божичко! Колко беше зъл!
— Скрий се някъде на сянка, дебело момче, преди главата ти да се е разтопила. Поеми въздух — мърдай — изчезвай — изпарявай се! — рече Мира.
Дебелакът пъхна ръката си под наметалото. Предположих, че се кани да извади оръжие и казах бързо:
— Не искаме неприятности, приятел. Просто минаваме оттук.
Но той не ме гледаше. Дори не мръдна повече. Просто стоеше като огромен гранитен блок, с изцъклени очи.
Погледнах Мира. Седеше с ръце на масата, а между свитите й пръсти се подаваше главичката на малка зеленикава змия. Тя мърдаше плоската си глава с резки движения, а раздвоеният й език се подаваше и скриваше така, че ме побиха тръпки. После Мира разтвори ръце и змията изчезна. Тя се усмихна на дебелака, сякаш бяха стари приятели.
Иска ми се да можехте да видите лицето му. Само преди минута беше изпълнен със самохвалство, низост и самочувствие и изведнъж се превърна в изпуснат балон. Той закри очи с ръце и заклати глава. Изглеждаше така, сякаш му костваше усилие да не се разпадне.