— Не чу ли какво ти казах първия път? — каза му тя. — Пукна се. Пое прекалено много въздух.
После възрастният мексиканец се приближи бързо и каза нещо на дебелия мъж. Приличаше на болен, когато посочи надолу по пътя. Дебелакът проследи треперещия му пръст и погледна свирепо към нас.
— Ще се срещнем отново — процеди той. — Особено със синьоритата. Тя има прекалено голяма уста. Ще напъхам вътре една оса и ще зашия устните й една за друга.
И той влезе в павилиона, като остави възрастния, слаб мексиканец да наблюдава облака прахоляк, който се издигаше над пътя и бързо се приближаваше към нас.
Разхлабих яката си.
— Чу ли какво каза за осата — рекох аз. — Защо ти трябваше да се правиш на умна с тип като този.
Тя взе шапката си.
— Няма значение — заяви тя. — Беше жълт като канарче.
— Разбрах. И ми хареса как пееше. Да се махаме. Имам чувството, че онова което се движи по нашия път, е облак от неприятности.
Едва бяхме стигнали до колата, когато група федерални войници пристигна в галоп.
Дребен мъж с цвят на кожата като развалено топено сирене, спря коня си до нас и скочи на земята. По мръсната си униформа приличаше на офицер и изглеждаше възбуден.
— Здравейте — казах аз и автоматично посегнах за документите си.
Но той не се интересуваше от мен. Попита ни дали не сме виждали тъдява един едър дебел мъж. Мира отвори уста, но аз уж случайно я сръгах. Лакътят ми я улучи в ребрата и това я спря.
— Никой не се е навъртал тук — отговорих аз. — Може някой друг да го е видял. Попитахте ли ги?
Офицерът се изплю в прахта.
— Казаха, че само преди пет минути е бил тук — рече той, като подмяташе револвера си.
— Много неща могат да се случат за пет минути. Може да е бързал. Кой е той, все пак?
Но офицерът бе загубил вече интерес към мен и се насочи към възрастния мексиканец.
Напъхах Мира в колата и влязох след нея. Исках да увелича колкото се може повече разстоянието между себе си и твърде вероятната неприятност.
Мира вече се бе окопитила.
— Защо не му каза? — попита тя. — Да не би да се страхуваш от него?
— Не става дума за страх — отвърнах, запалих колата и включих на скорост. — Бил съм достатъчно дълго в тази страна, за да зная, че не бива да се забърквам с никого. Досега това ми е служило добре и изглежда продължава да е така.
Насочих колата към Оризаба. Мира започна да се смее.
— Видя ли лицето на този дебелак, когато направих фокуса със змията?
— Видях — отговорих аз мрачно. — А ти чу ли заплахата му за осата?
— И какво от това? Не мислиш, че е сериозно, нали?
— Напротив, сериозно е — отговорих. — Тип като този, ще направи точно това дребно нещо и нищо повече. Следващия път, когато го срещнем, първо ще го застрелям и после ще се извинявам.
Тази възможност изглежда я шокира и ние продължихме до хотела, без да говорим повече.
Богъл седеше на верандата и пиеше бира. Той ни махна с ръка, когато се заизкачвахме по стълбите.
— Къде бяхте? — попита той, като остави чашата си на масата и се изправи. — Док се поболя от тревога. Мислеше, че сте избягали от него.
Мира каза:
— Здрасти, Самюел. Трябва да седиш на сянка. Светлината е твърде ярка за теб.
Богъл я наблюдаваше, докато се скри в хотела. Погледна ме намръщен.
— Тия дни тя ще си затвори устата завинаги — рече той мрачно. — Това доказва, че трябва да си много внимателен при избора на блондинка. Познавах преди време една мадама с коса като нейната. Имаше най-страхотния речник, какъвто съм чувал някога. Трябваше да чуеш имената, с които ме наричаше. Щеше да се изненадаш.
Бях изненадан от сантименталната жилка в характера му, но си замълчах.
— Любовният ти живот ме отегчава — казах му ухилен. — Нямам нищо против галените имена. Няма вреда от тях. Къде е Док?
Богъл изсумтя.
— О, той се храни. Аз не бях гладен, но сега може да си взема нещо.
— Ела да ядем заедно. Не е приятно да се храниш сам.
Богъл мрачно обмисли предложението ми.
— По-добре да ям сам, отколкото с този умен рус приятел — рече накрая. — Ще почакам. Когато сядам да се храня, обичам да ми е приятно.
— Щом е така… — отговорих аз и тръгнах към салона.
Точно в този момент по стъпалата на верандата се заизкачва едно дете. Беше малко индианско момче, много мръсно, облечено в изцапана бяла риза и скъсани панталони. В мръсната си ръка носеше дървена кутия. То огледа Богъл с преценяващ поглед.
Той му се усмихна глупаво.
— Здрасти, синко — каза той. — Дошъл си да си поговориш със стария чичо Сам?
Детето го гледаше замислено, с наклонена на една страна глава, влачейки босите си крака по верандата.