Богъл ме погледна.
— Обичам децата — заяви той просто, човъркайки зъби с нокътя на пръста си. — Този малък мърльо е симпатичен, нали?
Детето се приближи с още няколко крачки.
— Лъскане, сър? — попита то с надежда.
— Няма защо да се страхуваш от мен — рече Богъл и го погледна хитро. — Ела и кажи на чичо Сам какво искаш.
Хлапето не изглеждаше много уверено, но остави кутията на земята и повтори:
— Лъскане, Джони?
Богъл погледна към мен.
— Какво значи това… лъскане?
— Иска да ти лъсне обувките, тъпако — казах ухилен. — Схванал е думите ти за децата.
Той изглеждаше разочарован.
— Фу-у! Помислих, че детето е самотно.
— Лъскане, Джони? — повтори монотонно хлапето.
— Явно е зациклил — рече Богъл и като видя, че детето е неспокойно, махна благосклонно с ръка. — Обслужвай се, сине — каза той и протегна напред единия от огромните си крака.
Детето седна на пода и започна да навива крачола на панталона му.
— Е, аз съм гладен — казах. — Ще им кажа да ти оставят нещо.
— Колко да му дам на този мърльо? — попита Богъл, като гледаше към хлапето, което лъскаше обувката му.
— Колкото искаш — отговорих. — Тези деца не са придирчиви.
Друго момче, в мръсна червена риза се заизкачва странично по стълбите. То погледна към Богъл, хвърли се и изблъска настрани Бялата риза. Богъл премигна.
— Какво прави тоя? — попита той, когато Червената риза заизважда своите материали за лъскане.
— Конкуренция — обясних аз, усещайки, че мога да се позабавлявам. Облегнах се на стената и се приготвих да наблюдавам. От опит знаех каква напаст можеха да станат тези деца, ако ги окуражиш.
Богъл изглеждаше поласкан.
— Казах ти, че децата ме харесват — рече той, като се хилеше глупаво. — Дори се бият заради мен.
Беше познал, защото Бялата риза, окопитил се от изумлението си, сграбчи Червената риза за гърлото и започна да го души. Богъл беше доста шокиран. Той ги раздели и стисна всеки от тях в един от огромните си юмруци.
— Хей! — извика. — Не трябва да се държите така. Слушайте ме сега…
Червената риза обаче ритна Бялата риза и успя да нанесе съкрушителен удар върху крака на Богъл. Той ги остави да се бият и се хвана за крака с болезнен стон. Двете момчета започнаха да преобръщат всичко по верандата.
— Боже мой! — изпъшка Богъл. — Не можеш ли да ги спреш?
— Не ме намесвай в тази история — отговорих аз, като наблюдавах момчетата с интерес. — Аз съм само летописец.
Богъл се изправи на крака и успя да ги разтърве.
— Млъквайте! — изкрещя разярен той. — Край на боя! Чуйте ме сега, всеки от вас може да лъсне по една обувка. Какво ще кажете?
Никой от двамата не разбра какво им казва, но те се усмириха и го загледаха със светнали, очакващи очи.
Богъл изглеждаше доволен от тактиката си.
— Виждаш ли? — каза той, като седна отново. — Мога да се оправям с деца. Всичко, което трябва да направи човек, е да ги вразуми.
Едва успя да седне и двете момчета се хвърлиха и сграбчиха левия му крак. Започнаха да се блъскат един друг и да го дърпат насам-натам. Богъл се улови за масата, с широко отворени, изпълнени с тревога очи. Те опитваха различни начини, мъчейки се върху крака му като двойка бултериери.
— Хайде, вразуми ги, Сам — рекох аз, премалял от смях.
Накрая той успя да ги отпъди с шапката си и те се отдръпнаха, дишайки тежко. Едва ли биха го гледали с по-голям интерес, ако беше хубава, сочна, свинска пържола с пържени картофи по края.
Когато понечиха пак да се приближат, Богъл вдигна заплашително шапката си.
— Стойте настрана, глупаци — изръмжа той, а когато забеляза погледа ми, продължи: — Какво толкова забавно намираш в това, по дяволите? Кажи им да се държат прилично.
Приближих се и обясних на децата, че всяко от тях може да изчисти по една обувка. Не е нужно да се бият. Те помислиха за момент и поискаха да разберат, дали и заплащането ще бъде разделено наполовина. Предадох въпроса им на Богъл.
— О, да вървят по дяволите! — извика той, изгубил търпение. — Кажи им да се измитат. Мислех, че са добри деца. Само парите са им в главите. Стига са ми досаждали.
— Хей! А какво стана с всичките ти приказки, че обичаш децата — казах сурово. — Разочароваш ги, да знаеш.
Богъл си помаха с шапката.
— Така значи? — възмути се високо той. — А какво ще кажеш за мен? Те едва не ми счупиха крака.
— Прави, каквото знаеш — му отговорих аз и обясних на децата, че Богъл е променил решението си. Щом го изрекох и те започнаха да ревът с пълен глас. Трогнаха ме дори.
— Виждаш ли какво направи? — попитах аз Богъл.
— Разкарай ги — каза сконфузено той. — Ще вдигнат на крак целия квартал.