Мира и Док Ансел пристигнаха тичешком.
— Какво става? — попита Ансел, поглеждайки над слънчевите си очила с удивление.
— Нищо — отговори през зъби Богъл. — Просто две деца плачат. Не е нещо особено, нали?
Мира го изгледа с унищожително презрение.
— Даже и децата плашиш, значи, грубиян такъв — каза възмутено тя. — Трябва да се засрамиш от себе си!
Богъл затвори очи.
— Пак ли ти? — каза той и удари заплашително по масата. — Всеки път, когато си отворя устата, и получавам съобщение от теб. Чуй ме, децата искаха да ми лъснат обувките. Е, аз пък не искам да ми лъскат обувките. Това говори ли ти нещо?
Децата спряха да плачат и погледнаха с надежда към Мира. Те усещаха, че тя е на тяхна страна.
— И защо не искаш да ти ги излъскат? — попита тя. — Погледни ги само! Приличат на извадени от ковчег.
Богъл охлаби яката си.
— Не ми пука как изглеждат, не искам да ги лъскат — заяви той побеснял. — Ако искам да блестят, ще си ги лъсна сам.
— Каква безсмислица! — възмути се Мира. — Аз мисля, че ти просто си зъл. Не искаш да платиш на тези деца да ти лъснат обувките. Искаш да го направят безплатно.
Богъл грабна оловната халба и я сплеска в ръцете си.
— Отначало се съгласих да ми ги лъснат, но после се смених — изсъска той.
— Сменил си се? — повтори Мира. — Къде ще намериш такъв глупак, който да се смени с теб?
Богъл стисна пръсти. Приличаше на човек, който е получил остър астматичен пристъп.
— Няма защо да се ядосваме — намеси се умиротворително Ансел. — Ако Богъл не иска да му се лъскат обувките, няма какво повече да се говори. Излязохме само защото помислихме, че някой е пострадал. Хайде, Мира, да се върнем на масата.
— Можеш да навредиш много на тези деца, като ги пренебрегваш — рече Мира разгорещено. — Чували ли сте някога нещо за репресиране.
Богъл премигна срещу нея.
— Не бих поела такова нещо на съвестта си — продължи тя. — Само заради някакво си песо. Недей казва, че не можеш да си го позволиш или че имаш дупка на чорапа?
— Да, да — съгласи се Богъл, напълно сащисан. — Защо да не ги оставя да ги лъснат? Какво ми пука? Да правят, каквото искат.
— Това е — каза Мира. — След цялата тази гюрултия.
Тя се усмихна на двете деца и им посочи обувките на Богъл. Те се хвърлиха върху тях като териери на плъх. Никога не бях виждал подобно нещо. Богъл, двете деца и столът се преобърнаха с трясък, който накара зъбите на Богъл да изтракат. Двете деца биеха Богъл, биеха се помежду си и отново биеха Богъл. Те измъкнаха едната му обувка и я хвърлиха в градината. После заизвиваха пръстите на краката му. Богъл само лежеше по гръб, издавайки силни звуци, сякаш беше глътнал пчела.
Децата се вкопчиха в другата обувка. Бяха изпоцапали с боя себе си, пода и Богъл. Бялата Риза беше толкова възбуден, че подскочи няколко пъти върху гърдите му. Двамата с Мира се държахме един за друг и се превивахме от смях. Ансел свали очилата си.
— Надявам се, че ще внимават — каза тихо той. — Могат да го наранят, без да искат.
Щом Бялата Риза си пое дъх, той улови другия крак на Богъл, но когато забеляза, че обувката му я няма, пусна го и се хвърли към Червената Риза. Хлапето очевидно не хареса израза в очите му и стиснал крака на Богъл под мишница, започна да бяга в кръг, като въртеше Богъл като пумпал.
После най-неочаквано двамата сякаш изгубиха интерес към цялата работа и я изоставиха. Може би решиха, че отдават прекалено голямо значение на парите. Престанаха да тичат в кръг наоколо, спогледаха се и си кимнаха. Погледнаха без интерес към Богъл и прибраха нещата си за лъскане. После застанаха над него, като му се усмихваха. Две изцапани ръце се протегнаха, за да си получат възнаграждението.
— По-добре им плати — посъветвах го тихо. — В противен случай може да започнат всичко отново.
Богъл бързо извади няколко монети и им ги хвърли. Докато те ги ловяха, той се изправи с мъка и заоглежда дупките върху панталоните си.
— Не се безпокой за това, Самюел — обади се Мира. — Било е време, когато е бил нов.
Богъл я изгледа с невиждащ поглед. После се повлече с труд през верандата, отиде в градината и си взе обувката. Обу я и погледна краката си с мрачен поглед. Беше сигурно, че преди обувките му изглеждаха прашни. Сега обаче те бяха готови за боклука.
— Надявам се, че сте задоволени — каза той с нисък, напрегнат глас.
— Виж само тези деца — рече му Мира, бършейки очите си. — Щастливи са като птички.
— Да — каза Богъл, като се тътреше бавно назад по верандата. — Щастливи като птички.
Тя въздъхна доволно.
— Хареса ми — рече тя. — Не бих го изпуснала за нищо на света. Трябва да се радваш, че направи тези деца щастливи, Самюел. В края на краищата, ти си един твърде добър грубиян.