Той откликна и аз се сдобих с три карабини и три 38-калиброви пистолета.
Когато се върнах, другите двама бяха намерили коне. Дадох на всеки по карабина и пистолет и се качих на коня си.
— Не искаш ли да го отложим за утре сутринта? — попита с надежда Ансел. — Точно сега ще бъде много горещо по платото.
— Ще бъде — съгласих се и излязох с коня от двора.
Пътят към индианското селище минаваше през откритото плато. Само тук-там имаше по някоя групичка дървета и почти никаква сянка.
След един час, измъчвани от жегата и мухите, ние стигнахме до индианското село. Неговият жалък вид ме шокира. Шестте направени от кал колиби, покрити с бананови листа, стърчаха самотни, огрени от яркото слънце. Цялото място изглеждаше напуснато от хората. Спрях рязко коня си и останах загледан в колибите. Док и Богъл се приближиха и спряха животните си встрани от мен.
— Това ли е? — попитах аз. — Това ли е мястото?
— Да — отговори Богъл, бърчейки носа си. — Не прилича на Палм Бийч, нали?
Той отпусна ръце на седлото и се наведе напред.
— Не е като шикарните салони, с които са свикнали златокосите блондинки.
— Затвори си устата! — казах аз, ядосан на Ансел, който, след като беше довел Мира в това съмнително място, я беше оставил тук сама. Ако бях с тях, това нямаше да се случи.
Ансел се смъкна от коня си и тръгна бавно по утъпканата пътека между колибите. Нито аз, нито Богъл помръднахме. Стояхме с насочени пушки и го наблюдавахме.
— Няма никой наоколо — каза Ансел, когато се върна. — Може би са на лов.
Независимо от горещината, внезапно усетих кожата си да настръхва, сякаш ме бяха пипнали със студена ръка.
— По-добре я намери — казах тихо.
— Куинтъл има едно място навътре в гората — каза Ансел, подкарвайки коня си напред.
Ние го последвахме.
На края на гората, между храсти и камъни, се издигаше солидна постройка, направена от сив камък.
— Тук е — каза Ансел и слезе от коня.
Богъл се огледа наоколо.
— Не е място за живеене — рече той смутен. — Има нещо в тази бърлога, което не ми харесва. Не чувстваш ли и ти, приятелю?
— Не ставай глупав — отговорих аз, въпреки че и на мене не ми допадаше пропитата с влага атмосфера.
Предполагам, че това усещане се дължеше на абсолютната неподвижност и тишината, които царяха наоколо. Дори дърветата не помръдваха.
Слязох от коня и отидох до изгнилата дървена врата на постройката. Потропах с юмрук. Единствено шумът от ударите ми отекна в потискащата тишина. Спрях да чукам и се ослушах. От усиленото тропане по лицето ми се стичаше пот. Ансел и Богъл седяха на няколко ярда зад мен и ме наблюдаваха.
— Тук няма никой — казах аз, като отстъпих назад. — Те са я завлекли някъде.
— Мирише ми на умрял кон — обади си изведнъж Богъл и започна да поема дълбоко въздух през носа си.
Ансел се намеси:
— Запази спокойствие, за Бога — каза той и се присъедини към мен. — Трябва да има някой там. Няма ключалка, вратата е подпряна отвътре.
Аз се отдръпнах и я ритнах. Вратата потрепери, но не поддаде. Не зная защо, но изведнъж почувствах уплаха. Усещах, че ще се случи нещо, върху което нямах контрол, и въпреки това исках да вляза в тази колиба.
Обърнах се към Богъл.
— Слез от проклетия си кон, негоднико, и ми помогни!
Той бързо скочи от коня, щастлив, че има какво да върши и се приближи. Огледа вратата и като се отдръпна назад, стовари рамото си отгоре й. Тя изскърца силно и при следващия му удар болтът се счупи и вратата зейна.
Непоносима, отвратителна воня лъхна от вътрешността на постройката. Ние отскочихме назад.
— Какво е това? — възкликнах аз, като закривах с ръка устата и носа си.
— Сигурно вътре има разложен труп — каза Ансел с пребледняло лице.
Богъл беше позеленял.
— Повдига ми се — изстена той и се строполи на тревата. — Не мога да издържа, ще повърна.
Погледнах свирепо към Ансел.
— Тя не е мъртва, нали? — рекох.
— Не се вълнувай — каза той, преодолявайки с мъка гаденето. — Почакай тук, аз ще вляза вътре.
Той пое дълбоко въздух и се взря страхливо в тъмнината. Очите му, заслепени от ярката слънчева светлина, не виждаха нищо.
Бутнах го настрани.
— Махай се от пътя ми — рекох аз и прекрачих в ужасната, воняща черна пещ.
Стоях в стаята, дишайки през устата си, като усещах, как потта се стича по мен. Отначало не виждах нищо, но постепенно очите ми привикнаха с мрака. Успях да различа някаква фигура, седнала на пода и подпряна срещу стената. Това беше Куинтъл.
Старият индианец беше завит в мръсно одеяло. Главата му бе клюмнала ниско на гърдите, а ръцете му лежаха вдървени на калния под. Бръкнах за клечка кибрит и с трепереща ръка я драснах в каменната стена. Пристъпвайки напред, вдигнал малкия пламък над главата си, аз се взирах надолу към индианеца. Цялото му лице се бе разкапало, дори косата върху главата му бе обхваната от разложението. Тръгнах назад, изпуснах клечката и почти пипнешком стигнах до вратата. Никога не бях виждал по-отвратителна, отблъскваща картина и това изглежда бе опънало нервите ми.