Стоях, гълтайки въздух, в прохода на вратата и се чувствах толкова зле, че не можех да говоря. Ансел ме побутна по рамото.
— Какво има? — попита с глух глас той. — Защо изглеждаш така?
— Индианецът е — казах аз, като се опитвах да контролирам бунтуващия се стомах. — Той е мъртъв. Не го поглеждай. Това е най-отвратителното нещо, което съм виждал някога.
Погледнах назад в тъмното. Сърцето ми биеше до пръсване.
— Къде е Мира? — попитах аз. — Там няма никой друг, освен старият индианец.
— Има още една стая — рече Ансел. — Ето там, вдясно.
Бръкнах за нова клечка, запалих я и отново влязох вътре. Не поглеждах към индианеца. Гледах само към тъмния отвор в другия край на стаята и се придвижвах бавно натам. Ансел ме следваше. Спрях близо до вратата и се взрях вътре. Светлината от клечката разпръсваше мрака на няколко крачки наоколо. Пристъпих бавно напред и спрях точно до вратата. Пламъкът премигна и угасна.
Внезапно ми се стори, че всичко това е нереално. Приличаше на кошмар, изпълнен с призрачни, неизвестни същества, които се трупаха около мен. Ако бях сам, със сигурност щях да избягам. Щях да тръгна назад, да се добера до слънчевата светлина и никога повече да не се връщам обратно в тази ужасна, плашеща тъмнина. Но Ансел беше до мен. Усещах ръката му на рамото си и чувствах, че докато той е близо до мен, ще мога да издържа.
— Чу ли нещо? — попита той шепнешком.
Ослушах се. Тишината беше толкова пълна, че чувах тупкането на сърцето в гърдите си и тихото дишане на Ансел.
Запалих клечка кибрит и ярката и светлина освети за миг стаята. После угасна и сенките отново се скупчиха около мен. В този кратък миг обаче аз видях една дълга, мършава сянка да се изплъзва от осветения кръг. Беше безшумна, като изплашен дух и когато светлината потрепери и угасна, аз бях много уплашен.
— Тук имаше някой — рекох аз. — Къде си, Док?
— Успокой се — отговори Ансел, докосвайки отново рамото ми. — Точно зад тебе съм. Какво беше това?
— Не зная.
Открих, че ръцете ми треперят така, че не можех да запаля друга клечка. Пъхнах кибритената кутия в ръката на Ансел.
— Запали. Тук има някой или нещо.
— Животно ли? — прошепна разтревожен Ансел.
— Не зная — казах през зъби и извадих 38-калибровия си пистолет.
Светлината от клечката проблесна. За секунда видяхме стаята отново. Мира лежеше върху разтегнато легло, съвсем неподвижна, със затворени очи. Нещо черно и безформено се движеше над главата й, но когато пристъпих напред, то се разтвори между танцуващите сенки, хвърляни от светлината на клечката.
— Дръж я по-високо — казах аз.
Вече можех да виждам. В стаята нямаше никой друг освен Мира и нас двамата с Ансел. В съзнанието ми завинаги ще остане това мигновено видение. Със спокойното си, решително личице, загледано в тавана на каменната постройка, с бялата си, блестяща рокля и косите, разпилени по раменете, Мира приличаше на прекрасна гръцка богиня. Но в този момент нямах очи за това. Страхът се беше загнездил в мен и усещах неговите ледени, стоманени пръсти в мозъка си.
— Тук имаше някой — казах аз, като сграбчих рамото на Ансел. — Знам, че имаше. Къде се скри? Док, дръж високо клечката. Трябва да е някъде наблизо.
Ансел не ми обърна внимание и се надвеси над Мира.
— Тя е добре — рече той изненадан. — Заспала е! Да заспи в тази воня.
Приближих се несигурно и го бутнах настрани. Трескаво изправих Мира да седне и като пъхнах ръка под коленете и я вдигнах от леглото. Когато го направих, стана нещо, което никога няма да забравя. Дори сега, когато го сънувам понякога, скачам облян в студена пот от кревата си. Беше съвсем като в ужасен кошмар. Когато вдигнах Мира, усетих, че нещо се мъчи да я изтръгне от ръцете ми. Сякаш внезапно тя бе станала много тежка и аз не можех да я издържа повече. Като че две дълги ръце държаха краката ми и аз едва пристъпвах.
Но все пак се преборих някак. Извиках на Богъл да докара конете и изскочих, клатушкайки се, на светлината, като придържах Мира здраво до себе си.
Богъл беше успял да се изправи Очите му, помътнели като забулени яйца, издаваха паниката му.
— Какво става? — изграчи той.
Пребледнял, от колибата изскочи Ансел. Той се приближи до мен тичешком и като си пое дъх, каза, заеквайки: